— Имам чувството, Диана Лвовна, че ме шантажирате.
— Ама разбира се — засмя се Диана. — Че какво лошо има в това? Не ви изнудвам за пари. Предлагам ви сделка. Ако вие не приемете условията ми, аз просто разказвам чистата истина за вас. Ако пък ги приемете, ще взема грях на душата си и ще лъжа, говорейки на всички колко сте забележителна. И какво, в крайна сметка, ви пречи да заемете същата позиция? Ако кажа поне една лоша думичка за вас, вие веднага ще информирате широката общественост как съм идвала тук и съм ви предлагала да ми помогнете в политическата игра. Уверявам ви, че мен това също няма да ме украси. Зависи как ще го погледнеш — или е взаимен шантаж или двустранно споразумение.
— Добре — въздъхна Ирина, ставайки и показвайки с целия си вид, че няма намерение да удължава този разговор. — Да считаме, че сме се договорили. В края на краищата, сама съм си виновна, че ви сложих в ръцете оръжие против себе си. И тъй като съм си виновна, то и сама ще плащам за прегрешенията си.
— Значи ми обещавате да направите така, както ви казах?
— Обещавам. Нали виждате, че вече не пия и не вземам наркотици, тъй че можете да разчитате на думата ми.
Диана разбра, че повече не е желана тук. Излезе в антрето след Ирина и започна да облича палтото си. В един момент двете се оказаха съвсем близо и бившата съпруга на Сергей Берьозин буквално впи очи в лицето на сегашната му жена. Ирина изстина вътрешно и се вцепени като заек пред боа.
— И все пак, вие много сте се променила, скъпа моя — най-сетне рече Диана. — Преди бяхте съвсем различна. Жал ми е да го повтарям, но доста сте погрозняла, откакто ви видях за последен път. Пиехте прекалено много, а това не допринася за женската красота. Радвам се, че навреме сте се вразумила.
Устните й се разтеглиха в ледена усмивка и тя напусна апартамента на бившия си съпруг с вид на победителка.
Ирина още дълго остана в антрето, мъчейки се да укроти бясно туптящото си сърце, и безсилна да се помръдне.
„Погрозняла съм!“
Най-сетне успя да се застави да се отдръпне от стената, на която се бе облегнала, и отново се върна в спалнята. Извади албума със снимките от сватбата й със Сергей, взе няколко, където лицето й беше заснето в едър план, и се приближи до огледалото. Да, Диана беше права, лицето от снимката беше по-красиво от това, което се отразяваше в огледалото. Но Ирина сега почти не се гримираше, защото Сергей й бе казал, че без грим лицето й изглежда по-нежно и по-домашно… Ако се гримираше, щеше да стане точно такава, каквато беше засмяната красива жена от снимките с петгодишна давност. Само че защо? Беше се смяла, бе се радвала на живота, бе се чувствала щастлива и как бе завършило всичко това? Така че надали си струваше…
Приближавайки се с колата към дома си, Светлана Параскевич видя на пейката пред входа позната фигура. Свекърва й седеше прекалено изправена, сякаш бе глътнала точилка, и бе вперила в пространството пред себе си празен поглед. Светлана преодоля изкушението си да свърне под арката на сградата, да прекоси вътрешния двор, да излезе на другата улица и да изчезне колкото се може по-далеч оттук. Нямаше ни най-малко желание да контактува с нея и се надяваше, че Галина Ивановна ще си тръгне бързо.
Без да бърза, паркира колата, свали чистачките, извади магнетофона от гнездото му в арматурното табло, заключи и провери всички врати и чак тогава се отправи към входа.
Галина Ивановна мълчаливо следеше действията на снаха си, без да се помръдне и въобще без да реагира по какъвто и да било начин. Просто седеше, застинала в позата на скърбяща Богородица.
— Добър вечер — поздрави Светлана, приближавайки се до нея. — Мен ли чакате?
— Че кого друг бих могла да чакам в това забравено от Бога място — с тежка въздишка на великомъченица отвърна свекърва й. — Сигурна съм, че този квартал си го избрала ти, а не Льонечка. Той непременно би си помислил за мен, за това колко трудно ще ми бъде да се добирам дотук.
„Няма защо да идваш тук, дърта кучко — мислено си рече Светлана. — Нямаш работа тук. Само да знаеше какво каза любимият ти син, когато заедно с него избирахме квартала, в който ще си купим ново жилище. Беше му безразлично къде, държеше единствено да е по-далеч от теб. Жалко, че не го чу.“
Без повече да си продумат нито думичка, двете се изкачиха с асансьора и влязоха в апартамента. Светлана бързо изхлузи ботушките си и по яке се втурна в кухнята да сложи чайника на печката. Отоплението в старичкото жигули беше слабо и тя здравата бе премръзнала, докато се движеше насам-натам из града.