— Какво ще бъде По-нататък ли? — спокойно рече Светлана. — Не разбирам накъде биете, Галина Ивановна. Да не смятате, че след смъртта на Льоня трябва да дам на издателите безплатно ръкописите му? Или смятате, че тези ръкописи не трябва да се издават въобще? Хайде, обяснете ми какво точно не ви харесва?
— Не ми харесва, че ти богатееш от неговото име, от таланта, от труда му.
— И какво предлагате? Как трябва да постъпя, за да ви се харесам?
Светлана се чувстваше леко и свободно, защото вече не й се налагаше да се въздържа. Ако го бе правила, то бе било само по навик, а и от страх да не се засегне Леонид. Сега, след като Галина Ивановна бе погребала сина си, можеше да разговаря с нея така, както сметнеше за необходимо, без да си подбира думите и изразите и без унизително да си премълчава. Усещането й беше съвсем ново. След погребението и траурната сбирка беше се срещала със свекърва си само един път на деветините, но тогава бе имало много народ, пък и атмосферата бе била тъжна, така че въобще не бе възнамерявала да влиза в разпри с нея, дори и да не й се нравят някои неща.
— Ние двете се явяваме наследници по права линия — заяви Галина Ивановна. — И имаме еднакви права върху наследството.
— А, това ли било?! — усмихна се Светлана. — Значи искате да си поделя с вас парите, които получавам за ръкописите. Правилно ли ви разбрах?
— Да, настоявам за това, защото съм в правото си. И ще отстоявам своето право с помощта на съда и на адвокат, ако имаш наглостта да докараш работата дотам.
— Имам — увери я тя, забивайки острите си бели зъбки в лимоненожълтия резен кекс. — Можете да се съдите с мен до пълно умопомрачение, но ви очаква жестоко разочарование. Няма да спечелите делото и пари няма да получите. Затова пък ще заплатите разходите по него, а и адвокатът ще ви одере здраво кожата.
— Позволи ми да те попитам защо няма да спечеля делото? — присви очи Галина Ивановна.
— Позволявам да питате, но няма да ви отговарям — отвърна весело Светлана, наливайки се втора чаша чай. — Нека се измъчвате от неудовлетворено любопитство.
— Не виждам тук никакъв повод за шегички. Повтарям още веднъж: настоявам половината от хонорарите за произведенията на Льоня, публикувани след смъртта му, да принадлежи на мен, неговата майка.
— На вас? Ами Владимир Никитич? Него не го ли смятате за наследник?
— Това се подразбира от само себе си — парира свекърва й. — Владимир Никитич започна да крее след смъртта на Льонечка, не можа да понесе този удар, затова не би се захванал да се съди с теб, а аз се оказах по-силна и съм в състояние да се боря за моите и неговите права. Ти, разбира се, не си взела това предвид. Вероятно си разчитала, че смъртта на сина ни дотолкова ще ни изкара от релси, че ще ти позволим да си развяваш байрака. Не се получи, Светочка, номерът ти не мина. Владимир Никитич действително не ще да мисли за никакви пари, но с мен няма да се справиш толкова лесно. Или незабавно слагаш на масата тридесет хиляди долара и се задължаваш в бъдеще да ми даваш половината от хонорарите, или ние с теб се разделяме и се срещаме отново в съда.
— Няма да стане — невъзмутимо отвърна Светлана.
— Защо?
— Затова.
— Как разговаряш с мен?! — избухна Галина Ивановна. — За твое сведение, днес бях в прокуратурата при следователя Олшански. Разказах му за твоите работици и той напълно се съгласи с мен, че имаш пръст в убийството на Леонид. Или си го застреляла сама, или си наела някого, за да се разпореждаш безпрепятствено с ръкописите му, защото той никога не е мислил за печалба, за пари, за това, как да ги натрупа повече. Ти не си могла да го понесеш, искало ти се е богатство, разкош, пътешествия, а Льонечка безкористно помагаше на своите приятели и им даваше ръкописите си срещу дребни хонорарчета. Защото аз го възпитах така, винаги съм му внушавала, че да помагаш на приятеля си, е благородно нещо, дори да го правиш в ущърб на самия себе си, а да мислиш за изгоди и богатство, е низко и недостойно за интелигентния човек. Но на теб не ти е харесвало как съм възпитала сина си, с всички сили си се опитвала да го промениш и тъй като не ти се е удало да го направиш, просто си се избавила от него. И следователят напълно е съгласен с това.
— Значи вашият следовател е идиот — спокойно произнесе Светлана. — Но аз не разбирам какво ще спечелите лично вие, ако ме пратят в затвора за убийство на Льоня. Да кажем, че наистина ме затворят, а после какво? Мислите си, че от този факт по вас ще започнат да валят пари? Хич не си го въобразявайте. Тридесет хиляди долара няма да ви дам и останалите ръкописи също няма да ви дам. Така че ще си останете само с един гол мерак. И за да сложим точка на нашата много съдържателна беседа, ще ви кажа, че има някои обстоятелства, които не са ви известни, но които обричат на пълен крах жалките ви опити да ме осъдите за половината от хонорарите за ръкописите. Не се опитвайте да се съдите с мен, защото в противен случай тези обстоятелства ще излязат на бял свят, ще бъда принудена да ги разглася и тогава ще се окажете в смешно положение. Ще ви се надсмиват всички и ще ви сочат с пръст. Това ли искате? Тогава тичайте по-скоро в съда, обещавам ви такова развлечение, което няма да забравите до края на живота си.