— Лъжеш — прошепна Галина Ивановна с побелели устни. — Ти нагло ме лъжеш, възползвайки се от факта, че Льоня вече го няма и няма кой да опровергае безсъвестните ти лъжи.
— Не, уважаема Галина Ивановна, аз не лъжа.
— Тогава докажи, че това е истина.
— Нищо няма да ви доказвам — Светлана се протегна и се прозя. — Това не ми е необходимо и не ме интересува. Щом ви се иска да докажете, че ви лъжа, прав ви път. Както е казал Маяковски, творете, измисляйте, опитвайте.
— Ще изискам да бъде направена филологическа експертиза — заплашително рече Галина Параскевич. — И веднага ще бъдеш разобличена. Направеното от ръка на майстор не може да се фалшифицира.
— Ами, правете си я експертизата — равнодушно сви рамене Светлана. — Мога само да ви обещая, че ще се охарчите доста за специалист и ще станете за посмешище на всички. Това е, Галина Ивановна, ако нямате друго към мен, хайде да се сбогуваме. Имах тежък ден, уморена съм и искам да си лягам.
Свекърва й мълчаливо се надигна и с достойнство излезе от кухнята. Все така, без да продума, тя се облече, закопча ботушите си и взе оставената си до вратата чанта.
— Мерзавка — процеди най-сетне с равен глас, избягвайки погледа на снаха си. — Ще ти го припомня един ден. Никога няма забравя как се опита да оклеветиш сина ми и да си присвоиш славата му. Ще ми платиш за това.
Светлана й се усмихна в отговор и съвършено спокойно затвори вратата зад гърба й. За шест години бе успяла да придобие тренинг да не се ядосва и да не изпада в ярост в присъствието на Галина Ивановна.
Изми съдовете, прибра продуктите в хладилника, отряза си още едно парче кекс и го сдъвка, без да отпие от чая. Върху лицето й блуждаеше странна усмивка.
Вече наближаваше десет часа, когато позвъни по телефона на Виктор Фьодорович.
— Наложи ми се да кажа на свекърва си, че аз съм написала романите — съобщи му. — Тя съвсем сериозно възнамеряваше да ме осъди за половината от хонорарите. Никак не ми се искаше да й го казвам и отлагах до последно, като се надявах, че ще се вразуми.
— Не се тревожете, гълъбче — успокои я Виктор Фьодорович. — Правилно сте постъпила, като сте й казала. — Рано или късно, щеше да ви се наложи да го сторите.
— Тя се готви да прави филологическа експертиза. Знаете ли какво означава това?
— Имам някаква приблизителна представа. Ще ви помолят да напишете някакво произведение — разказ или очерк — по определена тема с включване на предварително зададени елементи и след това група специалисти литературоведи и лингвисти ще сравнят този текст с онези текстове, които са публикувани под името на Леонид Параскевич. Те си имат методика за установяване на авторството.
— И край?
— И край — потвърди Виктор Фьодорович. — Какво още искате?
— Че тогава всичко е нормално. Няма причини за безпокойство — облекчено въздъхна Светлана. — Ще докажа лесно авторството си.
— Вие наистина няма за какво да се безпокоите, гълъбче. Липсват каквито и било поводи за вълнение. Как вървят работите ви с размяната?
— Успешно. След около три-четири седмици се пренасям. Още не мога да дойда на себе си от това, което се случи в тази къща.
— Разбирам ви, добре ви разбирам.
За миг Светлана сякаш видя пред себе си достолепната фигура на Виктор Фьодорович, неговата едра, красиво изваяна глава с гъсти сиви коси, усмихващото му се, сияещо от доброжелателност лице. Колко хубаво бе, че го имаше този добър и надежден Виктор Фьодорович, към когото винаги можеше да се обърне за съвет и който никога нямаше да й откаже помощ, поддръжка и съчувствие.
Поброди известно време из празния апартамент. Трудно й бе да привикне с обстоятелството, че трябваше да прекарва нощите си сама. Беше й неприятно. Никога не бе живяла изолирано. Преди да се омъжи, бе живяла с родителите си, след брака си — с Льоня, а през редките случаи, когато й се бе налагало да нощува сама вкъщи, това не я бе тревожило, защото знаеше, че след два-три дена Льоня ще се завърне. А сега вече самотата й не беше за ден-два, а до следващия й брак. Или поне до смяната на жилището.
Стана й тъжно, не й се гледаше телевизия и отново приседна до телефона.
— Как си? — попита, когато от другата страна на линията бе вдигната слушалката.
— Зле.