— Защо?
— На мен винаги ми е зле без теб. Върни се, Светик.
— Знаеш, че не мога. Трябва да нощувам вкъщи. Възможно е да ми позвънят моите родители или някой друг и веднага ще тръгнат клюки, че още не съм успяла да овдовея, а вече съм хукнала по чужди къщи.
— Да не ти пука от такива сплетни! От кого се страхуваш?
— Престани. Много добре ти е известно, че се страхувам. Между другото, днес ме посети Галина Ивановна.
— Защо? Какво й е притрябвало?
— Иска: тридесет хиляди долара — половината от това, което издателствата ми изплатиха за ръкописите. Смята, че има право на половината от наследството.
— Да не й е изпила кукувица ума? Как й е хрумнало това?
— Тихо, тихо, не викай, моля ти се. Счита се за наследница по права линия наравно с мен и иска половината от хонорарите за всички ръкописи, които ще бъдат издадени след смъртта на Леонид Параскевич. Заплашва ме със съд и адвокати.
— Бива си я! А ти какво й отвърна?
— Наложи се да й кажа, че аз съм писала романите. Разбира се, в плановете ми не влизаше да й разкривам тайната, но тъй като тя ме хвана за гърлото… Освен това нямах пари и нямаше какво да си поделям с нея. Тази сутрин занесох шестдесет хиляди на Виктор Фьодорович и ми останаха само десет. Но той е готов да почака, докато пробутам и третия ръкопис. Така че, дори и да имах желание, не бих могла да удовлетворя исканията на Галина Ивановна.
— Интересно, как реагира тя?
— Едва не получи припадък от омраза към мен. Сигурна е, че я лъжа, и възнамерява да докаже това с всички възможни средства.
— Ядосваш ли се?
— Не, защо да й се ядосвам. Нещастна, неумна, недобра, немлада жена. Трябва да я съжалявам, а не да се озлобявам към нея.
— Светка, характерът ти е потресаващ. Аз не бих могъл така.
— Какво не би могъл?
— Само като те слушам, всичко отвътре ми закипява, ръцете ме сърбят да я удуша, за да не ламти за чуждото и да не те обижда, а ти така спокойно си разказваш, че на всичко отгоре си готова и да я съжаляващ.
— Недей така, скъпи. Трябва да умеем да прощаваме, да бъдем великодушни и снизходителни към тези, които са по-възрастни от нас. Не можем да искаме да ни обичат за това, че всичко е пред нас, а при тях всичко е свършило.
— Обичам те, Светка. Много те обичам. Дори не можеш да си представиш колко силно те обичам. Смятам, че няма по-добър човек от теб на този свят.
— И аз те обичам, скъпи. Лягай да спиш, а утре сутринта ще дойда. Какво става с работата ти? Днес ходи ли?
— Да, дадоха ми пробен текст за редактиране. Ако ги устройва моята квалификация, ще ме вземат на половин щат с право да работя вкъщи. Заплатата, естествено, е смешна, но какво да се прави…
— Е, нали е само за кратко време. Трябва първо да се стабилизираме, а после ще измислим нещо. Може би прибърза с тази работа. Все пак предложението от лицея беше по изгодно, независимо от заплатата. Учител по литература не е съвсем лошо. И главното — по специалността ти е, а това не е маловажно.
— Не, Светик, не искам. Не ми допада.
— Добре, ти си знаеш. Лягай си, скъпи. Целувам те.
Десета глава
Правозащитникът Поташов трябваше да дойде в дванадесет и колкото наближаваше уговореният час, толкова повече се разваляше настроението на Владислав Стасов. Разбира се, Анастасия бе изпълнила молбата му да разговаря със Заточни и уж излизаше, че частното разследване по делото на Евгений Досюков не го заплашва с нещо особено, но все пак някъде дълбоко в съзнанието му се таеше неприятно чувство. При това, ако сутринта само се бе стаило, то към обяд бе започнало да се поразмърдва. Стасов не помнеше да му се е случвало подобно нещо, не разбираше причините и още повече се ядосваше. С една дума, при пристигането на Николай Григориевич той се намираше далеч в не най-добро си разположение на духа.
Поташов нахлу в кабинета му на втория етаж в сградата, където се намираше офисът на филмовия концерн „Сириус“, и се пльосна в креслото, без дори да си даде труд да си съблече палтото.
— Направих проект за договор — заяви той, забравяйки да поздрави, и отвори дипломатическото си куфарче. — Възложител е съпругата на осъдения, Наталия Михайловна Досюкова. Вижте го, може да не ви се хареса нещо.
Стасов прегледа текста и не можеше да не признае, че беше съставен изключително грамотно. Особено го зарадва фактът, че възложителят, тоест Н. М. Досюкова, настоява материалите от частното разследване да бъдат предадени в правозащитните органи, в случай че бъдат открити каквито и да било признаци за престъпни действия на някакви лица, попаднали в сферата на това разследване. Съдейки по всичко, госпожата свято вярваше, че лошите милиционери и гадовете съдии са осъдили невинното й мъжленце, и нито за миг не се съмняваше, че започвайки отново да разследва случая, частният детектив непременно ще изрови купища злоупотреби и нарушения, които са станали причина напълно невинен човек да бъде привлечен под отговорност. А това се разбира от само себе си, че е подсъдно. Е, естествено, и скандал ще избухне — не може, без това.