Досюкова изведнъж се усмихна.
— Струва ми се, че Николай Григориевич не обича много милицията и е готов да се захване, с всякаква работа, която ще му позволи да уличи нейните сътрудници в нещо некрасиво. Според мен, той се занимава с правозащитна дейност само заради удоволствието да натрие нечий милиционерски нос. Разберете ме правилно, Владислав Николаевич, много ми се иска Женя да не лежи в затвора, а да бъде с мен, тук, на свобода. Но…
Тя замлъкна и на Стасов му стана някак чоглаво. Доста странно се държеше тази негова възложителка.
— Какво, Наталия Михайловна? — притече й се на помощ. — Какво ви смущава?
Досюкова си пое дълбоко въздух.
— Обичам мъжа си и искам да му повярвам. Но го познавам прекалено добре…
— Бъдете по-конкретна.
— Искам той да излезе на свобода. Но никак не съм сигурна, че не е убил Борис. Женя ми е съпруг й ще направя всичко, каквото поиска, за да получи реабилитация. Това е мой дълг, разбирате ли? Трябва да бъда негова помощница, съратница, трябва да му оказвам поддръжка и морална, и всякаква друга. Именно затова се омъжих за него, когато беше подследствен. Трябваше да имам официално и неоспорвано от никого право да му помагам и да го поддържам, да му ходя на свиждане, да му пиша писма, да действам от негово име. Може би не знаете, но преди това ние живяхме заедно четири години, без да се разпишем в гражданското. Някак си не ни беше нужно това. Но ако ме запитате дали съм сигурна стопроцентово в невинността му, ще ви отговоря отрицателно. Не, Владислав Николаевич, не съм сигурна. И имам настройката да приема, че резултатите от вашето частно разследване ще потвърдят вината на мъжа ми. Все пак се надявам, че ще се случи обратното и че ще помогнете да бъде оправдан. Не съм уверена в нищо, защото не мога категорично да кажа дали през онази нощ е излизал от къщи или не. Ето, разкрих ви всичките си карти.
Стасов озадачен се взря в нея. Такъв завой въобще не беше очаквал. Не вярва в невиновността, но въпреки всичко се опитва да я докаже. Нима бе толкова голяма предаността й към нейния съпруг? Ако ставаше дума за безгранично доверие, вероятно би й повярвал. Щом като любимият съпруг твърди, че не е убил Борис Красавчиков, значи това си е така, а всичко останало — интриги и клевети на злонамерени врагове и трябва на всяка цена да измъкне невинния нещастник от панделата. Но тя явно не бе на такова мнение. Защо й бе тогава всичко това? Нима само защото не смее да откаже на мъжа си? Той иска да се прави на жертва, а тя не смее дори да гъкне и изпълнява всичко, което й нареди. А защо се е омъжила? Никой не би могъл да я застави насила, още повече пък в подобна ситуация. Излизаше, че безумно обича съпруга си, макар да не му вярва и да знае, че той е мръсник и убиец. Но така или иначе, го обича и нищо не може да направи със себе си. И не иска. Просто го обича и край.
Стасов си тръгна от апартамента на Досюкова, отнасяйки в душата си съчувствие и най-искрена симпатия към младата жена, способна на такава силна и безогледна любов и на честност даже в ущърб на самата себе си.
Доказателствата по делото на Евгений Досюков бяха напълно прилични. Така поне ги оцени Стасов, след като внимателно прочете копието на присъдата. Убийството на Борис Красавчиков бе извършено в нощта на първи срещу втори декември 1994 година, когато потърпевшият излизал задно със своята дама от ресторанта. Някакъв мъж изскочил от колата, стрелял в Красавчиков, после седнал отново зад волана и изчезнал. Насъбрали се хора и тежко раненият Борис няколко пъти произнесъл името на своя убиец — Досюков. Дори при пристигането на милицията и лекарите той бил в съзнание и повторил това име пред множество свидетели. Дамата не могла да каже нищо по този повод, защото въобще не била чувала за Досюков, но описала доста подробно колата и дрехите на мъжа. Веднага започнали да правят справка кой е Досюков, къде живее, пристигнали пред дома му. В присъствието на специалисти направили оглед на колата и стигнали до извода, че с нея е пътувано съвсем наскоро. Тоест, не привечер след работа, а преди не повече от два часа. Но не влезли в апартамента, за да не си навлекат неприятности. Позвънили по телефона, чули гласа на Досюков в слушалката, поставили пост на стълбищната площадка, а в седем часа сутринта натиснали входния звънец и вежливо помолили господин Досюков да ги „последва“. Описаното от дамата на потърпевшия яке — или такова, което много приличало на описанието — спокойно си висяло на закачалката в антрето. Взели го и открили по него частици от барут, но Досюков не могъл да обясни как те са се оказали там и категорично отричал участието си в убийството на Борис Красавчиков. Тогава намерили свидетели, които го видели да излиза от къщи около два часа след полунощ и да се връща към три и нещо. Свидетелят, който го видял да се връща, разпознал без колебание Досюков и дори успял да изброи някои външни белези и дрехи, по които го отличил от седемте други мъже, поканени за участие в опознаването. Свидетелят, който го видял да излиза в два часа от жилището си, се оказал негов съсед и много добре познавал Досюков по физиономия, затова въобще не можел да сгреши. Този съсед се разхождал с кучето си, което нещо не било добре със стомаха и непрекъснато напирало да излезе на улицата. Той не бързал заникъде и прекрасно видял как Евгений излязъл от входа на жилищната сграда и се качил в колата си. Нещо повече, поздравил го и му казал: „Женя, къде си хукнал посред нощ?“ На което Досюков в движение подхвърлил нещо несвързано от рода „работа, братче, работа“, нарекъл съседа си кучкар по име и даже добавил: „На твоя Лорд май не му се спи, а?“. Така че не би могло и дума да става за някаква случайна грешка. Ако съседът се беше припознал и бе взел някой съвсем неизвестен мъж за Досюков, то тогава откъде този мъж ще знае имената на съседа и на неговото куче и защо ще се качи на Досюковата кола. А пък това, че дамата, излязла с Красавчиков от ресторанта, също е разпознала Досюков, вече говори много.