Само че Досюков отричал всичко, кълнял се, че през цялата нощ е спал редом с жена си, не бил излизал на улицата, никъде не бил ходил с колата си и, разбира се, не бил убил Красавчиков. Но нервите му не издържали дълго. След няколко часа той презрително подхвърлил: „Няма да разговарям повече с вас, мръсници такива, щом не разбирате човешки език. Като не ми вярвате, доказвайте си както ви скимне“. После се затворил в себе си в гордо мълчание, отказвайки да дава каквито и да било показания. Той, като голям бизнесмен, имащ всички основания да се страхува за своята безопасност, притежавал разрешително за носене на оръжие и това оръжие било намерено в жилището му. Експертизата потвърдила, че именно с този пистолет е бил застрелян Борис Красавчиков. Отпечатъците от пръсти по него принадлежали на Досюков. Някои от тях били поизтрити, размазани, а други — напълно отчетливи, както би трябвало да бъде, когато от дълго време използваш някоя вещ и десетки пъти си я вземал в ръцете си. По пистолета не били намерени никакви други пръстови отпечатъци.
Всъщност това бе всичко. Стасов не можеше да си обясни как при такива доказателства Досюков би могъл да иска реабилитация и на какво, в крайна сметка, се надява.
Реши да започне с адвоката, който го е защитавал. Напълно възможно бе Евгений да му е разказал за някакви обстоятелства, доказващи невиновността му, които не са били взети под внимание от съда и не са отразени в текста на присъдата.
Но срещата с адвоката разочарова детектива. Първо, той не съвсем ясно помнеше обстоятелствата и особено детайлите, защото постоянно водеше по няколко дела едновременно, в главата му беше пълна каша, а архив не поддържаше.
— Ако пазех всички записки по всички дела, нямаше да има къде да живея — презрително говореше правозащитникът. — Вкъщи книгите падат по главата ми, за тях не достига място, а вие искате да прибирам и старите хартийки. Делото е приключено, подзащитният е осъден, касационната жалба не беше удовлетворена, присъдата влезе в законна сила — край, моето участие в процеса завърши.
— Но може би все пак си спомняте нещо? — с надежда попита Стасов. — Някакъв детайл, който ви се е сторил важен, но съдът не му е обърнал внимание.
— Не — сви рамене адвокатът. — Аз се базирах на факта, че съпругата на подсъдимия не го е чула да излиза и да се връща през онази нощ.
— А тя каза ли ви, че е взела сънотворни таблетки и не е могла да чуе нищо, дори и да е излизал?
— Разбира се, че ми каза — усмихна се адвокатът. — Но защо съдът трябва да знае това?
— Значи самият вие сте бил убеден във виновността на своя подзащитен? — уточни Стасов.
— Естествено. Макар че той не ми го призна. Но аз не съм сляп, видях материалите на следствието. В тях всичко е от ясно по-ясно.
— И като адвокат не сте открил никакви грешки на следствието?
— Ни най-малки. Имайте предвид, че следователят беше от Генералната прокуратура, а оперативниците дори не бяха от „Петровка“, а от Министерството на вътрешните работи. Работеха съвсем съвестно, две мнения по въпроса няма.