— Наталия Михайловна, познавате ли съсед, чието куче се казва Лорд?
— Разбира се. Имате предвид този, който е видял Женя?
— Да, именно него.
— Игор Тихоненко. Живее един етаж под нас.
— А другия, който е видял Евгений да се връща вкъщи?
— Не, него не го познавам, но си спомням фамилията му — Пригарин.
— А откъде се е взел? Наблизо ли живее?
— Не, оказал се е там случайно. След два дена вестниците вдигнаха голям шум около убийството на Красавчиков и ареста на Женя. По телевизията също показваха как водят Женя в белезници. Пригарин го разпознал и доброволно отишъл да съобщи в милицията.
— Нима е могъл в такава късна доба толкова добре да запомни лицето на съпруга ви, че след два дена да го разпознае на телевизионния екран? — усъмни се Стасов. — Нещо не ми се вярва.
— Преди година и аз си го помислих. И на мен ми се стори доста странно. А след това, за съжаление, всичко се изясни. Забелязахте ли колко е голямо фоайето долу? То се осветява денонощно. Пригарин видял Женя през прозореца. Тъкмо минавал покрай нашия вход, а Женя нещо се суетял, започнал да вади ключовете си и да отваря пощенската кутия. Аз също се надявах отначало, че…
— Адвокатът не се ли усъмни в нещо относно опознаването? Разбирате ли, Наталия Михайловна, ако този Пригарин е видял съпруга ви по телевизията, то това вече е повод за разговор. В крайна сметка, кого е разпознал? Мъжа, когото е видял във входа, или мъжа от екрана на телевизора?
— Да, адвокатът се опита да го притисне по този въпрос, но нищо не излезе от това.
— Защо?
— Защото, когато арестуваха Женя, той излезе от къщи по палто и шапка, а Пригарин описа други дрехи — именно тези, които после бяха взели за експертиза и които бяха описали другите свидетели. Ако беше видял Женя само по телевизията, не би могъл да направи това, нали?
— Така е — неохотно се съгласи Стасов.
Да, работата не беше добре. Изглежда от тази трънка нямаше да изскочи заек. Оставаше само надеждата да се опита да докаже недобросъвестността на свидетелите. Необходимите показания биха могли да им бъдат подсказани и някой би трябвало да ги е принудил да излъжат следствието и съда. И тук не ставаше дума само за тези двама, които са видели Досюков до жилищната сграда, но и задния, които са го видели пред ресторанта и са чули как Красавчиков го е нарекъл убиец. А сред тях имаше милиционерски служители и лекари. Не беше ли всичко това прекалено много? Разбира се, не бе невъзможно да се подкупят голям брой хора, а и при всички случаи в показанията им биха се появили разногласия. А в това дело разногласията като че ли липсваха. И още нещо, за такава мощна и перфектна комбинация бяха необходими големи пари, с други думи, ако Досюков не бе виновен, то от неговото осъждане би трябвало да е заинтересована цяла организация. Какво се получаваше тогава — такава организация съществува, тя си има някакви сметки за разчистване с Досюков, а управлението за борба с организираната престъпност нищо не знае за това? Наивно. И абсолютно неправдоподобно.
Със Светлана Параскевич следователят Олшански разговаря сам, без Настя. Светлана му се стори спокойна и уравновесена жена и при беседата си с нея не му бяха необходими помощници.
Поводите за разговора бяха два — самоубийството на Людмила Исиченко и неотдавнашната визита на Галина Ивановна.
— Светлана Игоревна, аз изпаднах в доста затруднено положение — поде Константин Михайлович. — Намери се лице, което направи самопризнания, че е убило съпруга ви…
— Кой? — нетърпеливо го прекъсна Светлана. — Кой е той?
— Жена е. Същата тази Исиченко, която е настоявала да й отстъпите Леонид.
— Не може да бъде! — изумено възкликна Светлана Параскевич. — Та тя е луда!
— Защо да не може да бъде? Да не си мислите, че побърканите не извършват престъпления? Вършат ги, и то така, както на нормален човека никога не би му хрумнало.
— Нищо не разбирам. Тя настояваше Леонид да ме изостави и да отиде при нея. Защо ще го убива, щом като иска да живее с него? Не, не вярвам.
— Тъкмо това искам да обсъдим. Виждате ли, Исиченко твърди, че Леонид сам я е помолил да го направи.
— Какво да направи? — не разбра Светлана.
— Да го застреля.