— Как така? Защо?
— Искам да ми помогнете да си изясня възможно ли е това?
— Разбира се, че не е възможно! — нервно извика тя. — Да, Людмила е луда, но Леонид е напълно нормален! Що за глупости дрънкате?
— Успокойте се, Светлана Игоревна, аз не твърдя нищо, а искам само да разбера как стоят нещата. Не допускате ли вероятността съпругът ви да пожелае смъртта?
— Не.
— И все пак… Спомнете си, не е ли бил потиснат по времето, преди да бъде убит, не е ли казвал, че всичко му е омръзнало, че е много уморен, че не знае какво да прави по-нататък?
Светлана мълчеше с ниско сведена глава и съсредоточено разглеждаше кръглите следи от чаши, навеки запечатани върху малката масичка за посетители. Олшански търпеливо чакаше, защото знаеше от опит колко трудно е да признаеш, че твои близки хора са си отишли или са искали да си отидат доброволно от този свят. Едно нещо е убийството, когато е виновен някой чужд човек, и съвсем друго — самоубийството, когато няма кого друг да виниш, освен самия себе си, защото не си успял своевременно да забележиш душевната травма на човека до теб, не си обърнал внимание на депресията му, не си придал значение на някои думи. Сам си виновен, защото си бил глух и сляп, груб и жесток, извършил си подлост, излъгал си, предал си. Или сам си докарал този човек до самоубийство, или не си съумял да предотвратиш бедата. При всички случаи, друг не е виновен. Само ти.
— Сигурно трябва да ви призная цялата истина — най-сетне рече тя, вдигайки очи към следователя. — Още повече че съвсем наскоро при мен идва свекърва ми и аз вече й го казах. Тъй че и без друго ще го узнаете. Работата е там…
Светлана се запъна и отново замълча. Олшански не се опита да я подканва.
— С една дума, всички тези любовни романи са написани от мен. Не от Леонид, а от мен. Но ние още от самото начало решихме, че ще използваме неговото име. Така е по-добре за рекламата. Женски романи, написани от писателки жени — под път и над път. А мъжете, умеещи да съчиняват романи за жени, се броят на пръсти. Впрочем у нас, в Русия, няма нито един. Разбирате ли какво искам да ви кажа?
— Да-да, Светлана Игоревна, разбирам — бързо отвърна Олшански, прикривайки с усилие изумлението си. — Продължавайте, моля.
— Та така. Отначало всичко това ни забавляваше ужасно. Толкова се смяхме, когато си припомняхме как вземаха интервюта от Леонид, как разговаряха издателите с него, как момичетата в редакциите го гледаха с обожание. Телевизия, радио и прочие. Беше смешно. Но напоследък Леонид започна да става раздразнителен. Говореше, че се чувствал като крадец, отмъкнал чужда слава. Говореше още, че не можел повече да се прави на гениален литератор, докато в същото време добре знае, че перото му е ялово и не умее да съчинява. Това го потискаше много.
— И особено напоследък?
— Да. Напоследък особено. Уговаряше ме да прекратим мистификацията, да си признаем и да подпишем книгите с името на истинския им автор.
— А вие?
— Аз не се съгласих. Разберете, Константин Михайлович, такива разобличения не са нужни никому. Жените, които четат и обичат романите на Параскевич, ще се почувстват измамени. Те обичат Леонид, а не мен. Нуждаят се от кумир. Нима може току-така да им го отнемем? Младите девойки бленуват по него, спят с неговите книги под възглавниците си. И изведнъж ще се окаже, че те въобще не са написани от младия красавец, чиято снимка гледат на обложката и в когото тайно са влюбени, а от жена, и при това — съпругата му. Моите романи никой няма нито да издава, нито да купува. Това вече ще бъде съвсем друго нещо.
— Разбирам ви — меко рече Олшански. — Но да се върнем към мъжа ви. Той много ли страдаше от това?
— Много. И с всеки изминал ден ставаше все по-лошо. Леонид започна да се мисли за ненужен, бездарен, повтаряше непрекъснато, че си е присвоил славата ми и практически живее с моите пари. А още повече страдаше от факта, че не умееше изгодно да продава ръкописите ми. Та нали издателите водеха преговори с него, а не с мен. Той беше авторът, а към мен дори и не поглеждаха. Аз, разбира се, не бих се продала за тези пари, които му плащаха, мен не биха ме трогнали, но Льоня… Не можеше да им откаже, характерът му беше такъв. Не можеше да поиска и повишение на хонорарите. А аз не можех да водя преговори с издателите, защото щяхме да подроним имиджа му. Що за писател е този, който влиза в издателствата, държейки се за полата на жена си? Несериозно е. Карахме се по този повод, Льоня се кълнеше, че е за последен път, че повече никога няма да се поддаде на сълзливи жалби и молби, но аз му давах новия ръкопис, той отиваше в издателството и всичко се повтаряше. А през последно време все по-често говореше, че не само живеел на моя гръб, но и ме ограбвал, защото със своята слабохарактерност ме лишавал от големи хонорари. Ако знаех, че заради това би посегнал на живота си, веднага бих се съгласила да си призная всичко. Но бях сигурна, че мрачното му настроение е само временно явление и че скоро му мине. Нима той действително?…