Веднъж, влизайки в спалнята, за да се заеме с ежедневната си работа, тя замислено приседна в края на неоправеното легло, а после прилегна и зарови лице във възглавницата, на която бе спал Берьозин. Тя издаваше едва доловим аромат на кожа и шампоан за коса — фин и приятен. Точно така миришеше от него, когато вечер се връщаше с компания и пред всички я целуваше по бузата и по ъгълчето на устата. Въпреки смъртния грях, който стоеше помежду им, на нея все повече й харесваше този привлекателен мъж — спокоен, деловит, сдържан. Нямаше никакво намерение да се обижда от забележките му и от някои оскърбителни нападки, защото разбираше, че носят по равно вината за общия грях. Освен това тя бе била уличница, а Сергей бе водил достоен и порядъчен във всички отношения живот.
Ирина лежеше на възглавницата му със затворени очи и си мислеше, че може би един ден действително щеше да му стане съпруга, че ще си родят деца и ще бъдат истинско семейство. Още от времето, когато бе попаднала при Ринат, имаше само една-единствена мечта: дом, съпруг и деца. Дом вече имаше, имаше до нея и мъж, за когото трябваше да се грижи. Но нещата не бяха довършени докрай. Трябваше да направи така, че с този мъж да не я свързват само домакинството и печатът в паспорта, а нещо повече и да му роди дете. Поне едно.
Спомни си колко разтревожено бе изражението му, когато му разказа за посещението на Диана Лвовна.
— Тя нищо ли не забеляза? — разпитваше я Берьозин.
— Откъде да знам — свиваше рамене Ирина. — Съдейки по това, което си говорихме — не. Наистина, каза ми, че съм погрозняла много, но ми се струва, че го направи, защото й се искаше да ме жегне, да ме клъвне, а не защото го мисли. Серьожа, признай си, ходил ли си през първите дни от новия си брак да й се оплакваш от живота?
— И това ли ти надрънка? — мръщеше си Сергей. — Диана винаги си е била злобна. Винаги е обичала да разгласява публично чужди тайни и да се наслаждава от неудобството и смущението на хората.
— Значи си ходил?
— Ходил съм. Какво от това?
— Нищо, просто би било по-добре, ако си спомниш какво си й казал тогава. Това би ме предпазило от много неприятни изненади. Подозирам, че с Диана Лвовна ще ми се наложи още доста пъти да се срещам.
Отклонявайки поглед, Берьозин добросъвестно си спомни всичко, което бе наговорил преди седем години на първата си жена, оплаквайки се от втората. Нещо от казаното беше истина, нещо бе преувеличено, а нещо — чиста измислица — и на Сергей Николаевич му беше конфузно, но той мъжествено си признаваше, защото разбираше, че в дадения случай Ирина е напълно права, необходимо й е да знае това, ако иска да спази условията на техния договор.
Най-сетне мъчението на откровенията свърши и той си пое дъх.
— Много ли се изплаши, когато тя пристигна?
— Много — отвърна честно Ирина. — Не ми беше никак ясно как трябва да се държа с нея. Имах чувството, че каквото и да направя, все ще бъде грешно. Опитвам се да разговарям вежливо, а се натъквам на издевателства — пази, Боже, сляпо да прогледа, курвата станала принцеса. Опитвам се да проявя твърдост, а тя иска снизхождение, напомня ми, че съм значително по-млада. Държа се скромно, старая се да не я дразня с младостта си, а тя започва да ми повтаря, че изглеждам зле и въобще съм погрозняла. Играеше си с мен като котка с мишка. Издрънква някаква гадост и крадешком наблюдава какъв ефект е постигнала с това.