— Тя и с мен се държеше по същия начин — кимна Берьозин. — През всичките дванадесет години, които изживяхме заедно, че чувствах като опитна мишка.
— Стори ми се, че е по-възрастна от теб — вметна Ирина.
— Да, с шест години. Между другото, как ти се стори външният й вид? Когато я видях за последен път преди две години, беше в отлична форма. Сега наближава петдесетте.
— И сега е в отлична форма. Стегната, почти няма бели косми, очите й блестят, хубав костюм. Знаеш ли, стори ми се, че не те мрази. И на мен като че ли не завижда. Това лошо ли е или хубаво?
— Боже мой, Ирочка, разбира се, че е хубаво. Ако Диана Лвовна ти е враг, по-добре е да се удавиш, за не се мъчиш. И ти си умница, че не си се конфронтирала с нея, а си успяла да се спогодиш. Дявол я взел, нека се занимава с женските си глупости, но да не си отваря устата. Сигурно разбираш, че тя има какво да разкаже за Сергей Берьозин. Но като политически противник не е страшна за мен.
— Защо?
— Защото нашият народ има добре развито чувство за хумор. Не приема всичко едно към едно.
— Не те разбрах — сбърчи чело Ирина. — Какво общо има тук чувството за хумор?
— Нали гледаш телевизия. Сигурно си видяла изказването на Заточни, когато каза: „Защо избраха Жириновски ли? Ами просто народът се пошегува така“. За да събере на следващите избори повече от шест процента една партия, оглавявана от жена, народът отново трябва да изпита неустоимото желание да се пошегува още повече, отколкото през тази година. Струва ми се обаче, че след четири години избирателите ще поизгубят шегаджийството си, като видят какво им е донесъл техният специфичен хумор. Така че можеш смело да правиш рекламата, за която те е помолила Диана. Нека да чеше самолюбието си, само да не прави гадории.
През цялата тази луда седмица Ирина не си лягаше да спи, преди Сергей да се прибере вкъщи. Специално я бе помолил за това и тя не можеше да му откаже, макар че се връщаше много късно — в дванадесет, че и в един часа след полунощ. Случваше се да пристигне и към шест сутринта с двама-трима непознати мъже. Ирина си придаваше вид на гостоприемна стопанка и ги хранеше с топла храна, след което Сергей отново изчезваше до късно вечерта. Тогава тя сервираше лека вечеря и търпеливо чакаше гостът да си отиде.
— Ако домакинята отиде да спи — бе й казал Берьозин, — гостът започва да се чувства неловко, мисли си, че той я е уморил, а сега на всичко отгоре й пречи и да спи. Затова, моля те, не си лягай преди мен. Освен това, не е задължително да ставаш всяка сутрин в седем, за да ми приготвяш закуска. Мога без никакви проблеми да се справя и сам, а ти спи колкото си искаш. Но за мен е много важно вечерта спокойно да поканя на гости, когото си реша, и да съм сигурен, че ще ми отвори вратата усмихваща се съпруга, а в апартамента ще мирише на пирожки. Това наистина е важно за мен, разбираш ли?
Тогава Ирина бе отишла в спалнята си, мечтаейки как утре ще се търкаля до обед в чаршафите. Но въпреки че си бяха легнали в два часа, в шест и половина тя вече беше станала и бе тръгнала към банята да се умие и среше, а към седем из кухнята се носеха упоителните звуци на жужащата кафемелачка, на свистящия чайник и на цвъртящия тиган. Звуци, символизиращи за един нормален мъж домашен уют, женски грижи и нормално семейство.
— Защо стана? — укорително рече Сергей Николаевич, появявайки се за закуска. — Нали ти казах да си поспиваш сутрин до късно.
Но той сам не усети как върху лицето му се плъзна блажена усмивка, когато видя Ирина в дългата нежносиня рокля, върху която бе привързана кокетна бродирана престилчица. Ужасно му беше приятно, че тя все пак бе станала от сън, за да му приготви закуска и да го изпрати на работа. Беше му приятно и дори само от факта, че я гледаше.
— Ти не разбираш, Серьожа — усмихна се Ирина. — За мен е удоволствие да стана рано и да приготвя закуска за своя съпруг. Хващам се, че се събуждам, паля лампата, гледам часовника — шест часа — и радостно си мисля, че ми остава да чакам само още половин час. Събуждам се без никакъв будилник.
— Какво говориш?! — възкликна Берьозин. — През зимата, в тази тъмница и без будилник? Никога няма да повярвам.
— Ела в стаята ми и погледни — предложи му тя. — Имам си будилник, но не съм го вадила от куфара. Нито един път не съм го ползвала, откакто си ме докарал от санаториума.