През целия ден настроението й беше приповдигнато, макар че не можеше да си обясни причината за това. Изведнъж си спомни как миналата неделя в шест часа сутринта Сергей бе тръгнал да й купува празнични сладкиши. Прииска й се също да му направи сюрприз, но не можеше да измисли с какво да го зарадва. Не познаваше добре вкусовете му и нямаше представа за неговите потребности. С какво ли би могла да го изненада приятно? Какво би могло да му достави неочаквано удоволствие?
Ирина започна да си припомня в детайли всичко, което знаеше за Сергей, да възпроизвежда в съзнанието си всяка негова дума, всеки жест, всеки намек. Нищо обаче не й хрумваше. Тогава влезе в спалнята, огледа я внимателно и си спомни, че той се бе оплаквал от висящата над леглото лампа „миньон“, която излъчваше бледа светлина и му беше трудно да чете вечер. Сергей не я сменяше, защото много му харесваше дизайнът й. Ирина реши, че ако се наложи, ще обиколи целия град, но ще намери друга лампа с по-голяма мощност на крушката и със същия дизайн.
Светлана Параскевич обичаше новозаселените места. За своите двадесет и осем години доста пъти й се бе налагало да се мести и вече бе осъзнала, че не й харесват старите жилищни квартали. Много болезнено бе изживяла първия си, прекалено дълъг период, когато бе имала острото усещане за неканена гостенка — чужда и нежелана сред хора, които отдавна живеят тук, които се познават един друг, познават и продавачите в магазините, и маршрутите на обществения транспорт, и работното време на ателиетата за ремонт на обувки. Но преди всичко я потискаше мисълта за това, че в този дом някой живее до нея, страда или се радва, обича или мрази, предава или утешава и буквално я преследваше усещането, че духът на предишните наематели, насъбрали в себе си всичко преживяно на тези квадратни метри, витае сега над нея самата, определяйки реакциите и постъпките й.
Затова пък с охота се заселваше в новостроящите се райони. Там всички бяха равни и приятно гъделичкаше чувството, че започваш живота си на чиста страница — в нов апартамент, където никой не е живял преди теб, с нови съседи, с които би могъл да си създадеш добри отношения и които не знаят нищо за теб от това, което би искал да скриеш.
Затова толкова й харесваше жилището, в което се бяха настанили с Леонид преди малко повече от месец, и със съжаление си мислеше, че отново трябва да се преселва. Но да остане тук, просто не можеше.
Днес пак бе дошла да огледа апартамента, в който й предстоеше да се нанесе. Измери внимателно кухнята с рулетка, за да не допусне грешка при покупката на мебели. Районът също беше нов, също бе отдалечен и неблагоустроен, без телефонна станция и милиционерски участък, дори и без улично осветление. Но той я устройваше, защото щеше да живее в него с човека, когото обичаше, и никак не се нуждаеше от всекидневни досаждания по телефона или посещения на познати и роднини. Беше вдовица и перспективата да улавя осъдителни погледи и да изслушва високонравствени сентенции никак не я очароваше.
Излезе от входа на блока и без да бърза, се отправи към колата си. В купето беше тъмно, но Светлана знаеше, че той не спи и я наблюдава, макар че обикновено заспиваше още щом изгасеше двигателя.
Отвори предната врата, но не влезе вътре.
— Хайде да се поразходим — предложи му. — Ще подишаме чист въздух. От три седмици не сме се разхождали заедно.
Държейки се за ръката на вървящия до нея мъж, Светлана Параскевич за кой ли път вече напоследък си помисли колко е щастлива, че има до себе си човек, когото така силно, така остро и беззаветно обича. И пред тази любов абсолютно бледнееше пресметливата мисълчица дали и той я обича. Това не бе никак важно, нямаше никакво значение. Значение имаше само фактът, че този мъж бе за нея най-хубавият на света.
— Не ми дава мира това, което ми разказа следователят — поде Светлана и притисна буза към рамото му. — Ужасно е…
— Не виждам нищо ужасно.
— Но нали Людмила е умряла?
— И какво от това? Била е луда и се е самоубила. Решението е било нейно. Повтарям — не виждам нищо ужасно тук.
— Как можеш да говориш така — укори го тя. — Макар че е луда, Людмила е все пак жив човек. Жив, разбираш ли? И трябва да дочака естествената си смърт.
— Естествената смърт за лудия е тази, която той сам си донесе. Престани да я съжаляваш, не го заслужава.
— Недей така! — възмути се Светлана. — Всеки човек е достоен да бъде съжаляван.