— Тя е убийца. Забрави ли? Убила е човек само защото не е искала той да принадлежи на друга жена, тоест на теб.
— Да, убила го е, но не по собствена инициатива, а защото той я е помолил да го направи. Не се прави, че не помниш.
— Няма значение. Света, не изпадай в сантименталности. Ти пък си спомни какво направи с теб, спомни си как лежа в онази проклета болница, как шест пъти дневно ти биеха онези проклети инжекции, как дупето и бедрата ти бяха целите сини, как не можеше нито да седиш, нито да лежиш. Прекалено бързо си й простила. Готова си дори да забравиш, че все още се будиш нощем, когато ти се присънва кошмарът, че върху теб се хвърля жена с огромен нож. Людмила е получила това, което си е заслужила, и не смей да я съжаляваш.
— Но тя е болен човек! — почти отчаяно възкликна Светлана. — Как може да бъде обвинявана във всичко това? Да, тя ми се нахвърли с нож, стреляла е с пистолет, но не е била на себе си, не е контролирала постъпките си, не си е давала сметка за тях. Нима може да се отмъщава на душевно болен човек? Нима може да се радваме на самоубийството му?
— Може, Светочка. Може. А в дадения случай е и нужно.
Светлана издърпа ръката си изпод свития лакът на мъжа и леко се отдръпна.
— Имаш ли цигари? Забравих моите в колата.
Той мълчаливо извади от джоба си кутията и запалката. Вятърът духаше право в лицето й и на Светлана се наложи да се обърне, за да си запали цигарата. Всмукна няколко дълбоки глътки тютюнев дим и след това бавно тръгна назад към жигулито си.
Беше й неприятно, че той бе проявил такава жестокост. А още по-неприятно й беше, че на подобна жестокост и бездушие въобще не беше подозирала да е способен.
Тя седна зад волана и рече сдържано:
— Ще те откарам у вас.
— Ти няма ли да се отбиеш? Нали искаше…
— Не си разчетох времето. Мислех си, че по-бързо ще се оправим с апартамента. Но вече стана късно и трябва да се прибирам — отвърна му уклончиво.
— Тогава ще дойда с теб.
— Не, няма да дойдеш. Ще те откарам вкъщи.
— Светка, не мога повече така. Умирам, когато те няма до мен. Искам да сме заедно непрекъснато, двадесет и четири часа в денонощието.
— Трябва да почакаме. Още не му е дошло времето. Като се преместим в новото жилище, ще бъдем заедно.
Светлана се постара да се усмихне колкото се може по-топло и ласкаво, надявайки се с тази пресилена усмивка да прогони от себе си внезапно обхваналата я неприязън към мъжа, когото толкова обичаше и който току-що бе проявил такъв невероятен цинизъм.
— Вчера ми позвъни Галина Ивановна — поде, само, колкото да рече нещо. — Струва ми се, че нещо не е наред. Решила е сериозно да се съди с мен.
— Дъската й хлопа — презрително измърмори той. — Повярва ли ти, като й каза, че ти си написала книгите?
— Разбира се, че не. А кой би повярвал. Всяка вяра в каквото и да било се базира преди всичко върху съвпадението на това, което ти се иска, с онова, което чуваш. Да вземем например моята майка. Ако й кажат, че гениалният писател е дъщеря й, а не нейният зет, тя веднага би повярвала, защото всяка майка — съзнателно или подсъзнателно — винаги желае детето й да стане талантливо, известно и прославено. Така че кажи на една майка, че има безумно талантливо дете, и тя ще ти повярва веднага. А ако на майката на виден писател бъде казано, че той е бездарник, че не може да свърже две думи, а всичките му гениални книги са написани от омразната снаха, то би трябвало да си голям оптимист, за да очакваш, че ще повярва още от първия път.
— И какво възнамерява да прави тази кретенка?
— Ще подаде иск за подялба на наследството. А пък аз в отговор ще направя насрещен иск за установяване авторството на произведенията, подписани с името на Леонид Параскевич. Тя ще доказва правото си да наследи своя син, а аз — че оспорваните парични суми не влизат в наследствената маса, тъй като ми принадлежат лично като автор.
— Безмозъчна глупачка! Кой би могъл да си помисли, че толкова люто те мрази!
— Престани — намръщи се Светлана. — Да, Галина Ивановна не извършва най-умните и най-етичните постъпки, но тя е възрастна жена и трябва да проявяваме търпимост към нея, дори и само заради побелелите й коси. И още нещо, ще си позволя да ти напомня, ако си забравил, скъпи, че само преди три месеца тя е погребала единствения си син. Когато човек умира след тежко боледуване, близките му имат известно време, за да се подготвят психически за загубата. А когато млад мъж загива от ръката на убиец, от такъв шок не се излиза лесно. Напълно е възможно, когато Галина Ивановна дойде на себе си — след година или две — да й стане срамно за сегашното й поведение.