Стасов загуби два дена — по-точно две вечери, защото през деня трябваше да заработва заплатата си в „Сириус“ — докато открие и тримата. Те дружно твърдяха, че в момента на пристигането им на местопроизшествието се намирали лежащият на тротоара Красавчиков и около него — жена и трима мъже, единият от които портиерът на ресторант „Лада“, а другите двама — клиенти на същия ресторант. Потърпевшият бил в тежко състояние, но в пълно съзнание. На въпроса: „Знаете ли кой стреля във вас?“ той отвърнал тихо и с усилие, но много ясно: „Досюков… Женя… Евгений… Досюков“.
Жената и мъжете веднага потвърдили, че същите думи той вече няколко пъти е произнесъл, преди да пристигне милицията.
След милиционерите Стасов се зае с медиците, тъй като те също би трябвало да са от едно болнично заведение. Така се и оказа.
Дали сред медицинските работници текучеството на кадри беше по-малко, отколкото в милицията, или на Стасов просто му беше провървяло, но и лекарката, и фелдшерката работеха заедно, както и преди. И нямаше никакви признаци, че някой им е платил за лъжливи показания. Озлобени на целия свят, бедни и в същото време весели и обичащи да си пийнат по някоя чашка, те без колебание потвърдиха това, което беше вписано в присъдата. Да, пристигнали пред ресторант „Лада“, взели оттам мъж с огнестрелни рани, който починал по пътя към института „Склифософски“, но до самата си кончина бил в съзнание и отговарял на въпросите на оперативния работник от милицията, който ги съпровождал.
— Спомняте ли си какви въпроси му задаваше оперативникът?
— Почти едни и същи. Кой стреля във вас? Защо стреля във вас?
— И какво отвръщаше Красавчиков?
— Назоваваше едно име. И непрекъснато се чудеше защо е бил застрелян.
— А може ли да предадете всичко това в пряка реч, а не да го преразказвате — помоли Стасов.
— Може — добродушно се съгласи докторката, дебела възрастна жена с увиснали бузи и впечатляващо силни ръце. — Значи приблизително така: „Женка, Досюков, Женка. Господи, защо?! Защо? Женка, защо?“ Това си мърмореше през целия път, докато не умря. Не можахме да го докараме жив.
— А може би е бълнувал? — предположи Стасов. — Не ви ли се стори подобно нещо?
— Не — включи се в разговора тъничката фелдшерка с явни признаци на ранно увяхване. — Милиционерът му задава и други въпроси, пита го за адреса, за собственото име, на потърпевшия де, каква дата сме, какъв ден, с кого е бил в ресторанта. И той му отговаряше съвсем правилно. Милиционерът изглеждаше грамотен, затуй също провери дали раненият не бълнува.
При това положение да се опитва да открие нещо по-особено, разговаряйки с портиера, двамата посетители на ресторанта и с познатата на Красавчиков, беше безперспективна работа. Но по силата на своята природна добросъвестност Стасов все пак ги издири, като изгуби за това още три вечери. И не чу нищо ново.
Оставаха двама: съседът от долния етаж Игор Тихоненко и случайно минаващият Пригарин. После трябваше да пада в краката на Настя, че може би и на самия генерал Заточни, за да се добере в съдебния архив до наказателното дело на Евгений Досюков. Трябваше внимателно да огледа кой още е бил разпитван по това дело, какви факти и съждения се прокрадват, които по една или друга причина не са намерили място в обвинителното заключение. Нужно бе да обърне особено внимание на заключението на експертите, да узнае какви въпроси са им задавали следователите и какво именно е било открито в процеса на експертното изследване. Но всичко това щеше да стане после, когато се сдобиеше с делото, а сега му предстоеше да побеседва с Игор Тихоненко. В края на краищата, преобладаващата част от свидетелите бяха хора, които само препредаваха информация — дочули какви думи изрекъл Красавчиков и ги преразказали на милицията. А пък самият Красавчиков и Игор Тихоненко не са препредавали чужди слова, а със собствените си очи са видели добре познат човек. Само че Борис Красавчиков вече не можеше да бъде разпитван.
Тихоненко се оказа страшно подозрителен тип, който не пуска никого в жилището си без дълги предварителни преговори. Посещението на Стасов не се вписваше в главата му, защото съдът се бе състоял отдавна, Досюков лежеше в затвора и той не можеше да разбере смисъла от някакви допълнителни събеседвания по този повод. Накрая Владислав се ядоса, качи се на горния етаж и помоли Наталия да го съпроводи до апартамента на Тихоненко.
— Игор — извика тя, — аз съм, Наташа, от двеста и седемнадесети апартамент.