Чак сега недоверчивият Тихоненко благоволи да отвори вратата, но до него стоеше огромен сив дог и доста недружелюбно фиксираше с очи Стасов. Наталия явно я познаваше.
— Игор, отговори на въпросите на Владислав Николаевич, ако обичаш — помоли съседа си Досюкова.
— Че какви въпроси има още? — недоволно измърмори Тихоненко, който се оказа невисоко и доста крехко на вид мъжле около тридесетте. — Защо трябва да се ровим в минали неща?
— Аз наех частен детектив — заобяснява му тя, — и искам да докажа, че Женя не е извършвал никакво убийство. Сигурна съм, че е станало недоразумение, фатална грешка, в резултат на която зад решетките се оказва невинен човек. Моля те, Игор, поговори с Владислав Николаевич. Това е нужно преди всичко на теб самия.
— Защо? — вдигна косматите си вежди Тихоненко. — За какъв грездей ще ми е нужно?
— Защото, когато Женя излезе на свобода, много ще се учуди, като разбере, че не си пожелал да разговаряш с човека, който прави всичко възможно да го реабилитира и да докаже невинността му.
Фразата беше съвършено безсрамна в прозрачността си като скъпо дамско бельо. С една дума, ще те зарови в земята Женя, ако узнае, че си пратил на майната му наетия по негово указание частен детектив. А пък ако поговориш с него човешки, току-виж, че Женя ти се е отблагодарил, задето си му помогнал в трудна минута. Нищо не се знае, може той наистина да не е виновен, ще го оправдаят, ще излезе на свобода и съвсем скоро ще узнае, че ти, Тихоненко, посрещаш с куче човек, който е изпратен да се бори за неговото освобождение.
Излезе, че за плашливия Тихоненко бе изразходвано много време, а ползата — нищожна. Стасов нямаше никакви съмнения в това, че разхождайки през онази късна нощна доба страдащото си от разстройство куче, той действително е видял съседа си Евгений Досюков. Не би могъл да се припознае по множество причини. Първо, на разпитите правилно е описал дрехите, в които е видял Досюков през нощта. Второ, Досюков е разговарял с него, нарекъл го е по име и е споменал също името на дога. А трето, най-главното, Игор Тихоненко и Евгений Досюков са живели в тази сграда петнадесет години и са се познавали още от самото начало. Тихоненко много добре е познавал и родителите на Евгений, на които забогатялото синче купило ново жилище — по-малко от това, в което той останал, но иначе доста прилично. Така че при такива условия Игор не би могъл да се припознае.
Тези разсъждения бяха верни единствено в случай че Стасов не се съмняваше в добросъвестността на Тихоненко и провереше само достоверността на думите му за вероятни грешки и заблуждения. Както се бе изяснило, грешки и заблуждения нямаше. Но би могло да има лъжа. Например Тихоненко не е видял в два часа след полунощ излизащия от къщи Евгений Досюков и не е разговарял с него. Та нали никой не е потвърдил този разговор, няма никакви свидетели. Досюков е отричал по принцип всичко, включително и това, че през тази нощ е излизал от дома си. Значи в действителност показанията на Игор с нищо не са потвърдени и не са проверени. Но единственото нещо, за което можеше да се хване Стасов, бяха дрехите. Досюков обичал красивите, модерни дрехи и си ги купувал в големи количества, превишаващи нормалната му потребност. Когато човек има само едно палто, то тогава цял сезон можеш да го описваш, без да се страхуваш, че ще сгрешиш. Обаче при толкова якета, палта, шуби и кожуси, висящи в гардероба на Досюков, случайното попадение става доста съмнително. Тихоненко описал именно това яке — късо, от светлокафява кожа, с вълнена подплата, с широки рамене и плътен колан на талията — което описали и другите свидетели и на което експертите открили частици от барут. И времето на излизането на Досюков е назовал точно.
— Песът стан неспокоен, започна да ми смъква одеялото, разбрах, че му се излиза, включих осветлението — гледам два без петнайсет. Какво да правя, не мога да измъчвам безсловесното животно, станах полуразсънен, нахлузих панталона, маратонките, якето и се помъкнах с него надолу. Няколко минути, след като излязох, гледам Женка слиза. Беше някъде към два.
От дома на Досюков до ресторант „Лада“ по пустите нощни улици, като се вземе предвид и заледяването, характерно за декември, пътят бе не повече от двадесет минути. Позвъняването в милицията от ресторант „Лада“ е било регистрирано в два часа и петдесет и две минути. Практиката показва, че от момента на изстрела до телефонирането в милиционерския участък изминават от пет до петнадесет минути в зависимост от броя на намиращите се наблизо хора. Съществува едно оптимално количество присъстващи, при което телефонирането става почти веднага. Ако хората са малко, трима-четирима души, то те вкупом се втурват към ранения и се опитват да изяснят какво се е случило, може ли да му се помогне и чак след доста дълго време на някого от тях му идва на ума гениалната мисъл да се обади в милицията. Особено ярко се проявява тази ситуация, когато сред присъстващите малобройни граждани има близки на потърпевшия, които при вида на случилото се сами започват да припадат или да псуват до Бога, с което пренасочват вниманието върху себе си. Ако пък тълпата е прекалено голяма, то мнозинството хора смятат, че някой вече е телефонирал на милицията, а ако пък някой се опита да изясни това, не постига особен успех и вместо да позвъни сам, започва да разпитва поред.