- Разкарай тая свинщина - каза шефът, който беше приклекнал до страничната врата на буса, готов за скок. Слиман послушно загаси радиото. - Холст идва насам. Трийсет секунди.
Всичко се развиваше по план. Затъмнената улица беше удобен пряк път, жителите и гостите на Париж бяха вече в леглата. Аким забеляза обекта на отсрещния тротоар, готвеше се да пресече при пощенската кутия.
- Десет секунди - с овладян глас обяви шефът. - И запомнете, никакви наранявания.
Номерът, както знаеше Аким, беше да се действа максимално бързо с минимален шум. По филмите беше точно обратното: напомпани с адреналин командоси разбиваха врати и събаряха стени, мятаха зашеметяващи гранати, размахваха къси черни автоматични оръжия. Не и ние, бе му казал шефът. Ние действаме тихо и финтово. Отваряме вратата, издебваме Холст изотзад, гледаме никой да не забележи.
- Пет секунди.
Аким чу гласа на жената по радиото:"Чисто"; наоколо нямаше случайни минувачи с пряка видимост към буса.
- Хайде, действаме.
Цялата операция протече при перфектен синхрон. Докато Холст минаваше безгрижно покрай прозореца на Аким, три неща се случиха едновременно: Слиман запали двигателя, Аким слезе от буса на тротоара, а шефът отвори плъзгащата се странична врата. Ако обектът подозираше какво му се готви, с нищо не го показа. Аким обви лявата си ръка около шията на Холст, притискайки с длан отворената му за вик уста, после с дясната си ръка го хвана през кръста и го повдигна от земята, като го завъртя към отворената врата на буса. Шефът свърши останалото: хвана Холст за краката и го дръпна навътре. Аким се метна след него и затвори с трясък вратата, точно както бе репетирал десетки пъти. Двамата притиснаха пленника си към пода на колата. Аким чу гласа на шефа: „Карай“ - равен и спокоен, като на пътник, който дава нареждане на шофьора на такси; Слиман завъртя волана и бусът се отлепи от бордюра.
Всичко приключи за не повече от двайсет секунди.
4.
Томас Кел се събуди в чуждо легло, в чужд дом, в град, който иначе познаваше отлично. Беше единайсет сутринта през август - осмия месец след принудителното му пенсиониране от МИ6, разузнавателните служби на Великобритания. Беше на четирийсет и две, имаше съпруга на четирийсет и три, с която бяха разделени, и страдаше от махмурлук, който по размери и интензивност можеше да се сравнява с репродукцията на Джаксън Полък, окачена на стената във временната му спалня.
Къде, по дяволите, се намираше? В главата му се въртяха смътни спомени за нечий четирийсети рожден ден в Кензингтън, претъпкано такси до някакъв бар на Дийн Стрийт, после друг нощен бар в пущинаците на Хакни и след това всичко му се губеше.
Кел отметна завивката и забеляза, че бе спал с дрехите, поне от кръста нагоре. В единия ъгъл на стаята имаше струпани играчки и списания. Той се изправи на крака, потърси и не намери чаша вода наоколо, после вдигна завесите на прозореца. Устата му беше пресъхнала, усещаше главата си като в менгеме, докато очите му се нагаждаха към светлината навън.
Беше сивкава влажна сутрин, въздухът отвън не помръдваше. Стаята се намираше на първия етаж на къща близнак на тиха уличка в непознат жилищен квартал. В алеята за коли беше паркирано розово детско велосипедче, привързано с верига за оградката. На улицата учебен автомобил беше угаснал по средата на маневра за паралелно паркиране. Кел спусна завесите и се заслуша за признаци на живот в къщата. Бавно, като части от полузабравен виц, в съзнанието му започнаха да се сглобяват подробности от предишната вечер. Подносчета с малки чашки: абсент, текила. Танци в някакво подземие с нисък таван. Кел се беше запознал с група чешки студенти и бяха разговаряли за „Лудите“ и Дон Дрейпър. Беше почти сигурен, че в един момент се беше качил в едно такси с някакъв грамаден шишко на име Золтан или нещо такова. Подобни алкохолни умопомрачения бяха характерен елемент от младостта му, но оттогава беше минало много време, през което той нито веднъж не се бе събуждал, без да помни какво е правил предишната вечер. За двайсет години в тайните служби бе свикнал да си знае мярката на пиене.
Кел се оглеждаше за панталона си, когато телефонът в джоба му иззвъня. Номерът беше блокиран.
- Том?
Отначало през гъстата мъгла в черепа си Кел не разпозна гласа. После изведнъж му просветна.
- Джими? Боже!
Джими Маркан беше бивш колега, понастоящем един от върховните жреци на МИ6. Негова беше последната ръка, която Кел бе стиснал на излизане от сградата на Воксхол Крос в онази мразовита декемврийска утрин преди осем месеца.