А сега изчезването й беше без съмнение най-сериозната криза пред МИ6 след фиаското с иракските оръжия за масово поразяване. Висши разузнавачи не изчезнат просто така. Не стават жертва на отвличания или убийства, не вършат измяна. Още по-малко си позволяват безпричинно и необявено отсъствие шест седмици преди да поемат поста шеф на разузнаването. Ако вестта за изчезването й изтечеше в медиите-какви медии, господи, ако дори само се разчуеше между стените на Воксхол Крос, - ударът по репутацията им щеше да бъде унищожителен.
Кел си бе взел душ в гарсониерата, доял бе остатъците от някакъв ливански буламач в хладилника и бе туширал махмурлука си с два кодеина и половин литър топла кока-кола. Час по-късно стоеше под един бряст на двеста метра от езерото в Хайд Парк, а Джими Маркан крачеше към него с изражение на човек, чиято пенсия е под въпрос. Маркан идваше направо от Воксхол Крос, с костюм и вратовръзка, но без обичайното куфарче, което носеше със себе си при официални задачи. Беше слаб и строен, поддържаше форма с колоездене в почивните дни, имаше целогодишен загар и гъста лъскава коса, заради която си бе изкарал прякора „Мелвин“ по коридорите на МИ6. За пореден път Кел си напомни, че има пълно право да откаже всяка оферта, която би получил от него. Но, разбира се, това нямаше да се случи. Ако Амилия беше изчезнала, той бе този, който трябваше да я открие.
Двамата се здрависаха набързо и тръгнаха на северозапад, към Кензингтън Палъс.
- Е, как е животът в частния сектор? - попита Маркан. Хуморът не му се удаваше много-много, особено когато беше под напрежение. - Намираш ли си работа? Държиш ли се прилично?
Кел се запита защо изобщо си дава труда.
- Нещо такова - отвърна той.
- Сигурно четеш всички онези романи от деветнайсети век, които си бе обещал? - Това прозвуча, сякаш Маркан бе наизустил репликите си по сценарий. - Гледаш си градинката? Или пишеш мемоари?
- Мемоарите ми са готови - каза Кел. - Ти лично изглеждаш много зле в тях.
- Едва ли по-зле, отколкото заслужавам.
Маркан замълча, сякаш се чудеше какво още да каже. Кел си даваше сметка, че тази привидна шеговитост е само маска, зад която се криеше дълбока паника от изчезването на Амилия. Той реши да му спести мъките.
- Как, по дяволите, стана това, Джими?
Маркан се опита да заобиколи въпроса.
- Наскоро след твоето напускане получихме инструкции от Даунинг Стрийт - каза той. - Искали арабист, при това жена. Премиерът бил силно впечатлен от Амилия на съвещанието на Съвместния комитет на разузнавателните агенции. Ако разбере, че сме я загубили, свършено е с нас.
- Нямах това предвид.
- Знам, че нямаше това предвид - каза троснато Маркан, като извърна поглед встрани, сякаш се срамуваше, че кризата бе настъпила по негово време. - Преди две седмици Амилия се срещна с Хейнс. Традиционната среща на четири очи, при която старият шеф предава щафетата на новия. Разменят си тайни, разправят си небивалици, всички онези неща, дето ние с теб, като добросъвестни граждани, нямаме право да знаем.
- Например?
- Знам ли? Ти ми кажи!
- Е? За какво са си говорили? За истинския убиец на Кенеди, за петия самолет на 11 септември, за какво? Дай ми факти, Джими! Какво й е казал? Стига сме си губили времето.
- Добре де, добре. - Маркан имаше вид на човек, нагазил в дълбоки води, без да може да плува. - В неделя сутрин тя обявява, че трябва да замине за Париж на погребение. Взема си два дни отпуск. След което, в сряда, получаваме имейл. Била се разстроила след погребението и решила да си почине известно време. В Южна Франция. Без предупреждение, просто решава да си вземе целия полагаем отпуск, преди да я засмуче работата на върха. Записала се била в курс по живопис в Ница, „цял живот си мечтаела да се пробва“. - На Кел му се стори, че от Маркан се носи лек дъх на алкохол. Или може би миризмата идваше от него? - Връщала се след две седмици, а в случай на неотложна нужда можело да я търсим на еди-кой си номер в еди-кой си хотел.
- И после?
Маркан затискаше косата си с ръка срещу поривистия лондонски вятър. Внезапно той се спря. Синя найлонова торбичка се въргаляше по ливадата, подкарвана от вятъра, докато накрая се закачи в клоните на едно дърво. Маркан понижи глас, сякаш се срамуваше от онова, което се готвеше да каже.
- Джордж изпрати хора подире й. Неофициално. Никой не знае за това.
- Откъде-накъде му е хрумнало такова нещо?
- Сторило му се подозрително, че излязла в почивка толкова скоро след поверителния разговор с Хейнс.
Кел знаеше, че като помощник-директор на МИ6 Джордж Тръскот се беше смятал за естествения наследник на Саймън Хейнс на шефското място. Според повечето наблюдатели назначението му от министър-председателя било въпрос на формалност. Тръскот си бе ушил официален костюм, поръчал бе мебели за новия си кабинет и бе отпечатал покани за церемонията по встъпването си в длъжност. Но изведнъж тази Амилия Левин му бе измъкнала поста под носа. Жена. Второ качество човек в представите на ветераните от МИ6. Негодуванието срещу нея сигурно му бе вгорчило живота.