Кел се изненада от откровеността, с която Маркан коментираше репутацията на Амилия. Безразборните сексуални връзки, както и алкохолът си бяха част от ежедневието на Службата, но преди винаги бяха смятани за мъжко занимание, предмет на шеги между колеги далеч от очите на външния свят. За всичките години, през които я бе познавал, Амилия едва ли бе имала и трима любовници, а й беше излязло име, сякаш бе преспала с половината публична администрация.
- Защо в Париж?
Маркан вдигна глава.
- Отбила се е там на път за Ница.
- Въпросът ми си остава: защо тъкмо в Париж?
- Била е на погребение във вторник.
- Погребение ли? Чие?
- Нямам никаква представа. - Като изпечен кариерист, Маркан нямаше нищо против да признае, че има и празноти в познанията си. - Всичко се разви много бързо, Том. Не успяхме да научим името на покойника. Джайлс смята, че е била в крематориума на Четиринайсети арондисман. Това е Монпарнас. Някакъв стар приятел от студен i ските години.
- Джайлс не я е придружил?
- Тя му дала да разбере, че е нежелан.
- И Джайлс я е послушал, а?
Кел познаваше твърде добре особеностите на брака им; беше ги изучавал внимателно, като нагледен урок. Маркан имаше вид, сякаш ще се изсмее, но си замълча.
- Именно. Синдромът на Денис Тачър. Съпругът трябва да присъства, без да си отваря устата.
- Струва ми се, че трябва да разберете кой е бил приятелят. - Кел казваше очевидното, но на Маркан сякаш му се бяха изчерпали силите.
- Да разбирам ли, че ще помагаш?
Кел вдигна глава нагоре. Клоните на дървото закриваха графитеночерното небе. Всеки момент щеше да завали. Замисли се за Афганистан, за книгата, която имаше да пише, за скучните августовски вечери, които го очакваха в ергенската му гарсониера. Сети се за жена си, после мислите му отново се върнаха на Амилия. Беше убеден, че е жива, както и че Маркан крие нещо от него. Колко ли още реактивирани агенти бе изпратил да я следят?
- Колко дава нейно величество?
- Колко ти трябват? - Джими Маркан нямаше намерение да се пазари, парите не бяха негови. Не че Кел се интересуваше чак толкова от заплащането, по-скоро обратното, но не желаеше да изглежда немарлив, като не попита. Той подхвърли първото число, което му дойде на ума:
- Хиляда на ден. Плюс разноски. Ще ми трябва лаптоп, криптиран, и мобилен телефон, също криптиран, както и псевдоним: Стивън Юнияке. И прилична кола, която да ме чака на летището в Ница. Ако се окаже пежо с две врати и касетофон от 90-те години, веднага си тръгвам.
- Ясно.
- И всички глоби за превишена скорост да са за сметка на Джордж Тръскот. Всички до една.
- Дадено.
6.
Кел хвана самолета в осем от „Хийтроу“. Миг преди да изключи телефона си, на екранчето се появи текстово съобщение:
Не забравяй, утре 2 следобед във Финчли. Ще те чакам на спирката.
Финчли. Агонията на семейния му живот. Един час в компанията на брачен консултант с гробовно изражение на лицето, който да им сервира баналности като бисквити на поднос. Докато закопчаваше колана си на мястото до пътеката, на Кел му хрумна, че това беше едва второто му пътуване извън Лондон за осемте месеца, откакто бе напуснал МИ6. В средата на март Клеър му бе предложила да изкарат един „романтичен уикенд“ в Брайтън - да проверят, както тя се бе изразила, дали не биха могли да бъдат нещо повече от „кораби, разминали се в мрака“, - но в хотела имаше сватба, която продължи почти до сутринта, и на другия ден, кисели и недоспали, те се нахвърлиха един на друг с познатите упреци и натяквания, които прераснаха в поредния семеен скандал.
На средната седалка до него седеше млада майки, а детето й - едва проходило - беше закопчано до прозореца. Майката се бе приготвила за предстоящото изпитание с найлонова торба, пълна с цветни списания, стикери, детски бисквити и бутилка с вода. От време на време, когато момченцето започваше да се върти на седалката си или да надава силни крясъци, майката се обръщаше към Кел с извинителна усмивка. Кел се опита да я успокои, че изобщо не му пречи - полетът до Ница беше едва час и половина, а и той обичаше деца.