Беретата лежеше тежко на дъното на чантата ѝ под масата, но още по-тежко притискаше съзнанието ѝ.
Декстър сподели, че Брад е станал непоносим досадник през десетте години, откакто не работили заедно. Преместил се беше в Ню Йорк, за да се занимава с някакви още по- завързани операции в помощ на новосъздадени хай-тек компании. Па няколко пъти спомена новата си длъжност - директор по маркетинга на нещо си - и още толкова пъти изтъкна, че си търси жилище на престижен адрес, че летува в еди-какъв си снобски курорт и че еди-какво си и еди-що си в този дух. Кейт, която винаги бе смятала Брад за особено противен, беше доволна, че най-после и Декстър е дошъл на нейното мнение. Ню Йорк бе спомогнал противността му да разцъфти.
Ако Декстър наистина бе свил отнякъде петдесет милиона, поне не беше прихванал нищо от просташкото самодоволство на приятеля си.
Кейт си поръча още едно кафе. Гледаше да ѝ мине някак денят, след един часа да стане два, след два - три, за да е сигурна, че когато се приберат в Люксембург, ще е късно и децата веднага ще си легнат, по възможност без да палят лампите в стаята си. Така Декстър нямаше да получи възможност да огледа разглобения скрин в детската стая - доказателство за подозренията ѝ, за направеното разкритие.
Колата им се носеше по магистралата през равния холандски ландшафт; на всеки два-три километра имаше изход към градче или село. По залез вече бяха в задръстванията по околовръстното шосе на Брюксел, откъдето поеха на юг през притъмнялата пустош на Валония - десетки километри гористи хълмове, дерета, сгъстяващ се мрак и нищо, нищо и пак нищо.
Кейт поглеждаше през прозореца към тъмните Ардени, където се бяха водили някои от най-кръвопролитните битки на Първата световна война. А също и Арденската офанзива - най-голямата и кървава - през Втората. Това се бе случило преди шейсет и повече години. А сега? Сега между Германия и Франция нямаше дори граница, както нямаше между Белгия и Люксембург. Такава касапница заради някакви си граници, на които сега дори не се налагаше да показваш паспорт, за да преминеш от Тройния съюз в Антан- тата.
Джордж Патън беше погребан в Люксембург близо до училището на децата. Заедно с още пет хиляди американски войници.
Германският автомобил мъркаше тихо със 150 км/час, порейки с муцуната си гъстата мъгла. Шосето, което ту се изкачваше, ту слизаше по склоновете на притихналите хълмове, беше пусто. Идеално място за изчезване.
25
Осем сутринта. Осем и пет. Осем и седем. Време беше да тръгват за училище - веднага, намига!, - но Декстър все още се мотаеше вкъщи; току-що бе станал от леглото и си вземаше душ.
Ако Кейт излезеше сега, Декстър щеше да остане сам в апартамента. Можеше да провери скрина и да види, че го е разглобявала. Или да бръкне в коша с прането и да открие беретата.
- Хайде, деца! - подвикна тя откъм кухнята, докато изваждаше пистолета от коша и го пускаше в ръчната си чанта. - Мама е готова!
Не, така не можеше да се живее.
- Ехо! - Тя затвори полека входната врата зад гърба си. Щрак!- Ехо!
Погледна към керамичната купа върху конзолната масичка в антрето, където Декстър държеше ключовете си.
- Декстър?
Изкачи се нагоре по стълбището, за да се убеди, че го няма, мина по коридора, влезе в спалнята им, надникна в банята. Отби се в стаята на момчетата и погледна към скрина - беше си в същия вид, както го бе оставила вчера, недокоснат, непоправен. Скоро щеше да се заеме и с него.
Слезе в дневната. Отвори вратата на кухнята и погледна и там за всеки случай. С всяка изминала секунда нервността ѝ нарастваше, цялото ѝ тяло трепереше.
Седна на бюрото и отвори лаптопа. Провери пощата си, печелейки време, отлагайки момента. Прочете нещо, което не я интересуваше; отговори на нещо, което не изискваше отговор. Дори изтри спама.
Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се залови с това, заради което бе седнала.
Отвори фотоархива на смартфона си. Намери изображението на онова листче хартия с почерка на Декстър - номерата на сметките и паролите за достъп. Нямаше имена на банки. Но колко банки имаше в тази държава? Колко време щеше да ѝ отнеме да ги провери всичките? Половин час? Час?
Тя стана от стола. Отиде до кухнята, направи си кафе. Сякаш кофеинът щеше да ѝ помогне.
Върна се на бюрото и вдигна ръце над клавиатурата, обмисляйки откъде да започне. От най-лесното: банката, в която се намираше общата им сметка.
Кликна върху иконата в горната част на екрана. Появи се началната страница на банката и я подкани да въведе номера на сметката и паролата за достъп.