Кейт бе изтърпяла някак си вечерята с онзи фукльо Брад в Амстердам. Но си личеше, че той е мъж с милиони в банковата си сметка. Мъж, който прекарваше цялото си свободно време и цялата си енергия в това да ги харчи. Колко пъти само бе споменал за колите си, за къщите си, за почивките си. Беше като богатите люксембургски банкери, чиято работа беше да правят пари, а най-голямата им страст - да ги харчат.
Но нейният съпруг не беше такъв човек.
Тесният път се виеше, издигаше и спускаше; тук-там по платното имаше навян сняг, дори заледени участъци.
Цялата история беше абсурдна, напълно лишена от логика.
Пътят се заизкачва стръмно нагоре, докато стигна поредния рид, над линията на гората, откъдето се откриваше гледка към множество хълмове - гънки в земната повърхност, покрити със сивкавобяло като кожа на стар булдог. Покрай пътя се точеше нисък зид. Теренът зад него беше разчистен от камънак за орна земя, камъните бяха струпани встрани и така се бе получил зидът - случаен продукт на планинското земеделие. Нивата беше огромна, тук-там се виждаха туфи кафеникава трева, останалото беше угар.
Кейт видя белосаната къща с покрива от черни керемиди, подобен на повечето покриви в тази малка държавица без излаз на море; от двете страни на къщата имаше по няколко голи дъба, които през лятото сигурно хвърляха дебела сянка. Наоколо се виждаха още полуразрушени зидове, напомнящи основите на римски руини.
Тя намали скоростта до човешки ход, погледна в огледалото за обратно виждане, после в далечината напред, за да се убеди за кой ли път, че не я следят. И в двете посоки не се виждаха превозни средства, а дървените капаци на къщата бяха затворени. На това затънтено място не се долавяха никакви признаци на живот.
Нямаше къде да отбие, от двете страни на шосето имаше дълбоки канавки. Алеята за коли, водеща към къщата, минаваше през тесен отвор в каменния зид, преграден с же- лязна верига; Кейт видя, че веригата е заключена с катинар. На един от каменните стълбове имаше малка емайлирана табелка - бяла, с черни цифри: 141. Това със сигурност беше Рю де Пен №141, Бигонвил, Люксембург. Седалището на „Люкс Трейд“.
Кейт бе спряла колата насред шосето. Не можеше да остане дълго така; не можеше да заеме позиция и да изчака, докато се появят обитателите на къщата или някой посетител. Тя се огледа във всички посоки - на километър наоколо теренът беше открит, нямаше как да се приближи незабелязано до къщата.
Странно място за офис на търговско дружество, разполагащо с капитал от двайсет и пет милиона евро. Приличаше по-скоро на скривалище.
На вечерта на майките се бяха събрали около десетина жени, насядали в кръг на високи столчета около високата маса. Не беше минал още половин час, а повечето бяха вече леко пияни.
Кейт беше отишла на женското събиране, за да откъсне съзнанието си от невъзможната ситуация, в която бе изпаднала. А също и за да поддържа илюзията, че води нормален живот. За това бе обучавана навремето, това бе вършила през цялата си кариера - каквото и да стане, да се държи като нормален човек. Да върши нормални неща, да се среща с нормални хора. Да не дава повод да я разпитват, да душат около нея. Да не отговаря конкретно на любопитни въпроси. Да не предизвиква съмнение, че не е тази, за която се представя.
Машината за клюки около масата работеше на пълни обороти - злонамерени клюки, без доказателства, без логика. Съпругът на еди-коя си спял със секретарката си. Гледачката на еди-кои си била опасна фльорца. Онова чешко семейство, което се представяло за толкова богато? Разорени нещастници. Онази гръмогласна простакеса от Тексас с трите деца? Вземала хормони, за да зачене четвърто.
И тъй нататък, и тъй нататък.
През цялото време Кейт не успяваше да си наложи да не мисли за съпруга си - в какво се бе замесил, откъде се бе сдобил с милиони евро, ако не ги беше откраднал, както го подозираха от ФБР?
Тя издебна момента, когато никой не гледаше към нея, остави дискретно десет евро на масата и стана, сякаш отиваше до тоалетната. Вместо това тръгна към изхода, грабна чадъра си от Стойката и излезе навън в гъстата мъгла, при мътните жълтеникави ореоли на уличните светлини и потракването на ледените късове в бързеите на реката.
Около моста имаше няколко кръчми, всичките шумни и задимени, всяка със своя атмосфера - в една телевизорът предаваше ръгби мач, в друга от джукбокса гърмеше дископоп, пред трета пияни тийнейджъри крещяха и се хилеха точно под надписа „Вход за лица над 16 години“.