Кейт мина по моста и влезе в дългия осветен тунел, издълбан в скалата, върху която беше построен Горният град; грубо изсечените каменни стени бяха покрити с графити, вонеше на урина, както всички пешеходни тунели, дори в най-добре поддържаните градове на света. Домът ѝ се намираше на трийсетина метра над нея по права линия - обикновено това ѝ струваше едно здравословно изкачване по стръмната криволичеща Рю Ларж, но тази вечер не беше в настроение за физически упражнения. Искаше отговори, а не сърцебиене; искаше да си е вече у дома, насаме с мислите си. Трябваше да плати на детегледачката и да я освободи още докато съпругът ѝ играеше тенис с агента на ФБР, който го разследваше. Ама че идиотска каша.
От пристигналия асансьор се изсипаха двама тийнейджъри, двойка, в която мъжът приличаше на банкер, плюс жена без придружител, която потърси погледа на Кейт в знак на женска солидарност.
Кейт влезе в асансьора и го зачака да потегли. В тунела се чуха стъпки, някой се приближаваше бързешком. Приличаше на мъж - стъпваше тежко, с едри крачки. Тя натискаше припряно бутона за затваряне на вратата - един ирационален и напълно безполезен, но затова пък достъпен акт на самозащита.
Вратата се затваряше, когато мъжът пристигна и се опита да мушне ръката си между двете половини. Беше закъснял с част от секундата.
Асансьорът се движеше бавно, кабината скърцаше и охкаше, въжетата се тресяха. Кейт слезе от него на нивото на административния квартал, където около един пуст, тих площад, заобиколен с идеално поддържани сгради, се намираха съдилищата и държавните учреждения.
Тя закрачи нервно по паважа. Подмина някакъв нощен бар, от който гърмеше музика, но вътре не се виждаше жива душа. Зави зад ъгъла и тръгна нагоре, към следващия площад. Там имаше друг бар, до него ресторант, по средата фонтан, спряло такси с работещ двигател. От ресторанта излезе възрастна двойка и се качи в таксито.
Кейт погледна през рамо; никой не я следваше. Прекоси забързано площада и сви в една улица с разкопана настилка и паркирани покрай бордюра строителни машини. И тогава чу зад гърба си стъпки.
Ускори ход още повече, вече почти подтичваше. Спря се на близкото кръстовище, вдясно имаше оживен италиански ресторант, отляво се издигаше дворецът на Великия херцог, и тогава си даде сметка, че минава под прозорците на семейство Маклийн.
Минувачът зад нея определено беше мъж. Тежките му стъпки отекваха по паважа, явно се опитваше да я догони. Тя хвърли поглед назад. Дълъг тъмен балтон, широкопола шапка. Дали беше човекът от тунела? Мъжка фигура с неопределена възраст, полускрита в мрака. Кой можеше да каже?
Кейт отново погледна към италианския ресторант и се запита дали да не изтича до там, за да потърси защита. Но все пак продължи с бърза крачка напред, подмина един китайски ресторант, още някакъв бар, после се спусна по стръмната уличка, която беше най-краткият път към дома ѝ, за съжаление и най-страшният, и там вече се затича по неравния паваж, кривейки крака на високите си токове; залитна, подпря се на стената, за да не падне, ожули дланта си в грапавата мазилка, взе тичешком завоя и вече почти спринтираше, но пътем надникна в един тъмен пасаж и тогава ѝ хрумна нещо.
Спря и се шмугна в пасажа, който водеше към входа на една сграда, подобна на нейната, средновековна постройка, ремонтирана и осъвременена до неузнаваемост - каменни стени, покрити с грапава мазилка, гредореди, заменени с бетонни плочи, дървен стъклопакет на прозорците.
Тя се притисна до стената и зачака с притаен дъх.
Стъпките приближаваха, отекваха все по-силно, единият крак се хлъзна за миг по стръмния склон, мъжът приближаваше, скоро щеше да се изравни с нея, още три секунди, две, една...
Кейт се оттласна с длани от стената и изскочи от пасажа на тясната уличка, като замахна хоризонтално с дясната си ръка, използвайки инерцията от въртеливото движение на тялото. Ръбът на китката ѝ улучи мъжа в шията, преодолявайки съпротивата на плът и хрущял.
Мъжът рухна на колене, ръцете му се вдигнаха към шията, давеше се и дишаше с мъка. Кейт вдигна чадъра с две ръце, замахна и стовари извитата дървена дръжка върху тила му, в основата на черепа. Мъжът се строполи по лице, като вероятно разби носа си в паважа.
Кейт се наведе над него, за да се убеди, че е жив, макар и в безсъзнание. И чак тогава забеляза, че не носи шапка. Не беше онзи, когото бе видяла да я следи само преди половин минута.
Бръкна във вътрешния му джоб и извади портфейла. Един поглед ѝ бе нужен, за да установи, че това беше адвокатът швейцарец, който живееше на тяхната улица.