Днес, 16:57 ч.
Минало е много време, откакто за последен път е пренасяла пистолет през полицейски проверки и охранителни камери. Опитва се да запази самообладание и спокоен вид. Чувството ѝ е познато, като болка от стара, отдавна заздравяла рана.
Кейт поглежда към монитора на метростанцията. Най- близкият влак №12 за Ла Шапел пристига след минута, следващият след четири часа. Тя ще изчака втория. Трябва да е в първата дванайсетица, която ще премине през тази станция в 17 ч. или малко след това.
Оглежда перона. Убива времето си, опитвайки се да отгатне кой ли ще я следи този път, но това е безсмислено. Разбира целта на тези предпазни мерки. Те трябва да се убедят, че самата тя не е обект на следене, че няма опашка, че зад нея не се мъкне някой, с когото не биха желали да си имат работа. Затова не се опитва да избяга на когото и да било. За нея вече няма значение кой я следи.
Прелиства небрежно броя на „Пари Мач“, поглежда за миг снимките на познатите физиономии. Някога си бе мислила, че светската хроника във френските вестници и списания не прилича на американската жълта преса, че по някакъв начин я превъзхожда. След една година тук вече знае, че това не е вярно.
Вторият влак е по-пълен от първия, след кръглия час тълпата пътуващи за предградията се е увеличила. Няма свободни седалки. Кейт се обляга на стената до вратите, пренася тежестта си от крак на крак, не я свърта на едно място.
Вече не издържа: трябва да разбере кой я следи. Оглежда обичайните типажи, които може да се срещнат в един влак на метрото в пет следобед. Никой не отговаря на погледа ѝ, но и никой не го отбягва целенасочено. Би могъл да е всеки от пътниците или никой.
Влакът спира на „Солферино“, но нищо не се променя. Следваща спирка - Националното събрание; пак нищо. После идва „Конкорд“, влакътзабавя ход на голямата оживена станция, перонът е претъпкан с хора, нетърпеливи пътници се спускат към вагоните, още преди да са спрели. В мига, когато вратата се отваря, чува дрезгав мъжки глас:
- Смени влака тук. Посока „Бобур“, ресторанта на последния етаж.
И тя слиза на перона.
Така и не успя да огледа мъжа, който ѝ даде инструкциите, не се и опита. Той се дръпна назад още докато последните му думи достигаха до ушите ѝ, преди да се смесят с глъчката на блъскащата се тълпа.
Кейт крачи по коридора, свързващ пероните на двете линии, нагоре и надолу по стълбища, през дълги тунели, преминаващи в още по-дълги, докато накрая се озовава на съответния перон точно когато №1 пристига на станцията. Линията е централна и влакът е претъпкан, на всяка станция се качват чиновници, тръгващи си от работа, блъскат се и се ръгат и така цели пет безкрайни спирки. Кейт се оставя масата от човешки тела да я повлече като отприщен бент навън, към перона на „Отел дьо Вил“.
Вече е горе, на улицата, и тръгва в посока, обратна на реката, докато зад един ъгъл насреща ѝ внезапно се възправя гигантската конструкция на центъра „Помпиду“, наричан още „Бобур“. Многоцветните тръби и лъскавата стомана сияят на фона на ясносиньото следобедно небе.
Кейт си купува билет и влиза в асансьора. Сама е, други пътници няма.
Тя се ориентира добре в музея. Понякога идват тук с Декстър, за да видят набързо някоя нова изложба, преди да обядват в ресторанта на последния етаж, с най-хубавия изглед към Десния бряг.
Сега влиза в него, кимва на сервитьорката, отправя се към ъгловата маса в далечния край. На масата има бутилка минерална вода с две чаши, но само един от столовете е зает.
Някаква жена от съседната маса хвърля поглед към Кейт, после свежда очи към чашата си с кафе; мъжът с нея съсредоточено разглежда ноктите си. Резервният екип.
Пулсът ѝ се ускорява. Сякаш усеща заредения пистолет в двойното дъно на ръчната си чанта и останалите пистолети в този изискан ресторант, скрити в дамски чанти и под мъжки сака със спортна кройка, специално предназначени да прикриват оръжия.
Хейдън се надига, за да я целуне, бузите им се допират, наболата му брада леко драсва кожата ѝ, лицето му е загоряло и обветрено от дългото лято, прекарано на открито. Дъхът му мирише на кафе и освежител за уста.
- Отново музей - подхвърля Кейт, като се отпуска на стола си. - Голям любител на изкуството си.
- Една от основните ми причини да живея в Европа.
- Да.
- А коя е твоята?
- Аз съм авантюристка.
- Разбира се. Всички обичаме приключенията, нали?- Хейдън се пресяга и ѝ налива вода, мехурчетата тихо шушнат в чашата. Устните му се разтягат в една от тънките му усмивчици, каквито владее с десетки. - И така, спомена нещо за някакви крадени пари.