Кейт отпива отчашата си с вода, колкото да овладее нервите си, в този момент трябва да е твърда, самоуверена, да не се оставя да я манипулират и изпързалят.
- Да-казва тя. Оставя чашата на масата и поглежда Хейдън в очите. - Но искам нещо в замяна.
Той кимва.
- Всъщност две неща.
26
Кейт се намираше в малка модерна офис сграда на улица, която досега не бе подозирала, че съществува. Зад бюрото седеше жена, вторачена в компютър; очилата ѝ бяха с рамки в розово-червено.
Кейт бе обогатила речника си с нови думи, упражнявала бе глаголни сггрежения. Дори си носеше джобно речниче - разбира се, в джоба. Очаквала бе сериозни езикови пречки в Националния търговски и фирмен регистър. Но след първото ѝ изречение на френски жената зад бюрото я заговори на английски.
- Разбира се. Името на фирмата?
- „Люкс Трейд“.
Жената го натрака и натисна със замах „Enter“.
- Президентът - каза тя - се нарича мосю Декстър Мур.
- Можете ли да ми кажете нещо за самата фирма?
- Предметът ѝ на дейност е описан като инвестиции на финансовите пазари.
- Кога е основана?
- Не знам.
- Извинете, исках да кажа, кога е регистрирана тук, в Люксембург?
Жената погледна към екрана.
- Миналия октомври.
- Благодаря. Има ли още нещо, което бихте могли да ми кажете?
- Нищо друго. Абсолютно нищо.
Кейт се обърна да си ходи, но се спря и се върна при бюрото.
- Под „миналия октомври“ имате предвид октомври миналата година, тоест преди три месеца, така ли?
- Не, мадам. „Люкс Трейд“ е регистрирана в Люксембург преди петнайсет месеца.
Петнайсет месеца?! Цяла година, преди да се преместят в Люксембург. По времето, когато Декстър бе напуснал банката, за да мине на свободна практика. Горе-долу по същото време бе привел в действие плана си да открадне огромна сума пари и да се укрие в Люксембург. Преди петнайсет месеца.
Вървеше като замаяна покрай гаража на мола по широкото скоростно авеню „Кенеди“, между офис сгради от стъкло и стомана, автомобили от стъкло и стомана и всякакви стъклено-стоманени контейнери за хора. Беше единствената пешеходка на тази непешеходна улица. Вятърът духаше в лицето ѝ, остър, режещ и леден.
От двете страни се редяха офиси на банки и фирми. Навсякъде в небето се въртяха кранове, по земята пълзяха пътностроителни машини, нови стъклени кули растяха като гъби около новия музей на изкуствата, новата опера, новата спортна зала, новите публични пространства, финансирани от нищожните данъци върху новите пари, които се стичаха тук от целия свят всеки ден, за да се скрият. Като двайсет и петте милиона евро на „Люкс Трейд“.
Кейт се изкачи по стъпалата и влезе в мола - също от стъкло и стомана, - за да се смеси за няколко секунди с живата, дишаща тълпа, преди да се спусне надолу със стъкле- но-стоманения асансьор, отново сама.
Преди година и три месеца Декстър бе регистрирал тук „Люкс Трейд“, инвестиционна къща. Дали беше такава или нещо друго? И как бе възможно?!
Кейт чу свирене на гуми, приглушено боботене на двигател, затръшване на врата.
Тя се придържаше между белите линии, очертаващи пътеката за пешеходци, като същевременно се оглеждаше и ослушваше.
Някъде отдалече се чу трясък на метална количка от супермаркет, която се забиваше в дълга върволица от идентични колички.
Кейт вървеше към мястото, където очакваше да намери колата си. Чу стъпки - някъде недалеч - и се огледа, но не видя никого. Опита се да прогони страха, парализиращ мозъка ѝ, но после размисли и го прие. Страхът беше полезен. Отново се огледа, този път по-внимателно, наострила уши за всякакви звуци.
Намираше се на обществен паркинг в Люксембург посред бял ден. Тук би трябвало да е по-безопасно от където и да било във Вашингтон, по което и да било време на денонощието. Да не говорим за всички действително опасни места, където бе прекарала по-голямата част от кариерата си.
Ключът от колата беше в ръката ѝ, очите ѝ шареха трескаво наоколо. Отново чу стъпки и затръшване на багажник, шум от ускоряване на автомобил нагоре по рампата, под- рънкване на количка с едно изметнато колело и тогава видя - слава богу! - собствената си кола, чу глухото изщракване на отключващите се дистанционно врати, седна зад волана с разтуптяно сърце, завъртя ключа, включи на скорост, пусна спирачката и ускори, за да се махне по-далеч от това място. И тогава страхът ѝ почна да отстъпва място на срам - как можеше да се бои от един подземен паркинг? Тя свали прозореца, за да вкара талона в машината, бариерата се вдигна, рампата пред нея водеше към дневната светлина, към...