Почти всички маси бяха заети от мъже със сака и вратовръзки. В другия край на помещението седеше някаква жена, която често отмяташе косата си с театрален жест, опитвайки се да привлече внимание. Типичен похват на грозно- вата самотна жена.
Всеки се придържаше към типажа си.
Джулия и Бил застанаха на вратата с мрачни лица.
Кейт също се стараеше да се придържа към типажа си и Да си играе убедително ролята.
- Здравей - каза Джулия, като преметна палтото си върху облегалката на свободния стол. - Искала си да ни видиш? - Държеше се така, сякаш бяха дошли, ако не да се карат, то поне да изяснят отношенията си след продължителна вражда.
Сервитьорката пърхаше наоколо. Поръчаха си две кока- коли и една бира. Когато момичето се отдалечи, Кейт каза:
- Грешите.
Джулия кимна, сякаш Кейт ѝ бе предложила да отидат на пикник в слънчев пролетен ден.
- Кейт - каза със снизходителна усмивка тя, - проблемът е, че не можем да открием никакви следи от трудов договор между Декстър и каквато и да било банка.
Кейт се изненада от неуместността на тази забележка - какво значение имаше някаква си дребна бюрократична подробност?! Въпросният договор бе заврян в някаква безобидно изглеждаща папка с документи за рефинансиране- то на ипотеката им. Но тогава си спомни за служителя от посолството, който им бе казал, че американските власти е трябвало да получат копие от разрешението за работа на Декстър. Това не беше дребна бюрократична подробност, а част от доказателствата им срещу него.
- Работата на Декстър е конфиденциална - отвърна тя не по-малко неуместно.
- Никакви следи относно източниците му на доход. - Джулия набираше скорост като товарен влак. - Разбира се, проверихме банковата ви сметка. Искам да кажа, нормалната ви банкова сметка на името на двамата, от която получавате ежемесечни разпечатки на адреса си. По нея има редовни постъпления, от нея излизат обичайните плащания. Това, което не се вижда, е откъде идват парите.
Джулия замълча, като гледаше изпитателно Кейт, сякаш очакваше казаното да достигне до съзнанието ѝ, преди да поясни:
- Банковите преводи постъпват от анонимна банкова сметка, която вместо титуляр има номер. Анонимна, без име.
- Ами на това се крепи Люксембург, нали? - подхвърли Кейт. - На банковата тайна.
- Познаваш ли някой от колегите му? - попита Джулия, игнорирайки репликата на Кейт. - Виждала ли си трудовия му договор?
Това беше първото обвинение, което Кейт можеше да опровергае. Защото тя всъщност бе виждала договора на Декстър - кратък, с нищо незабележим документ, който той бе скрил в папка с подвеждащ надпис. Но предпочете да запази мълчание.
- Виждала ли си някога фиш със заплатата му? Получава ли някакъв документ по пощата от работодателя си? Подава ли данъчна декларация? Има ли застраховка?
Кейт гледаше очуканата повърхност на старата маса. Разбира се, договорът можеше да е фалшив. Беше фалшив.
- Има ли визитка? Фирмена кредитна карта? Магнитна карта за достъп до офиса си?
Сервитьорката донесе кока-колите и бирата и ги тръсна върху масата. Дебелостенните чаши изтракаха върху голото дърво.
- Виждала ли си някога нещо, каквото и да било, което да доказва, дори не да доказва, но поне да показва, че съпругът ти работи за някаква фирма?
Джулия вдигна чашата си и отпи, обявявайки негласна пауза в атаката си.
- Добра колекция от косвени доказателства - каза Кейт.
- Косвените доказателства може и да не вършат работа в съда - отвърна Джулия, - но почти винаги очертават истината. Или не мислиш така?
- Косвени доказателства, примесени с догадки.
- Логични заключения, бих казала аз. - Джулия гледаше в упор Кейт, сякаш се опитваше да ѝ предаде през масата собствената си убеденост.
Кейт извърна глава и погледна през прозореца към снежната вихрушка.
- Какво всъщност искате от мен? - попита накрая тя.
След дълга пауза Джулия каза точно това, което Кейт очакваше да чуе:
- Искаме да ни помогнеш.
- Декстър.
Той вдигна глава от ордьовъра си, някаква измишльотина, съставена неясно от какво. Този ресторант минаваше за най-изискания в страната. Главният готвач имаше най- престижни международни награди. Повечето връчени преди много време наистина, но все пак...
- Аз знам - каза Кейт.
Цялото ѝ тяло се тресеше, щеше да се пръсне от напрежение. Разговорът щеше да е труден, но от него зависеше много.
- Какво знаеш? - Декстър метна в устата си неидентифициран къс органична материя.