- Предполагам, че е бил без регистрационни номера.
- Естествено.
- И после?
- После нищо, през целия уикенд. Rien.
- Доста дълъг ще да му се е сторил на Полковника този уикенд...
- Vraiment.
- Какво веете избива на френски, Бил?-обажда се Кейт.
- Готин език.
- Е, и? - Декстър губи търпение.
- Ами упражнявам си го.
- Не те питам за френския ти, идиот! Какво още знаеш за Полковника?
- Сега загрях. В понеделник сутрин някакъв лабрадор, пуснат от собственика си да тича по плажа на Брайтън Бийч, се заврял под основите на променадата и отказвал да излезе.
- Полковника?
Бил кимва.
- Сотрязани ръце...
Кейт ахва, не го е очаквала.
- ... и крака.
- Господи!
- От Полковника останали само торсът и главата. А очите му...
- Какво?
- Очите му били отворени. - Бил отпива глътка от скъпото червено вино. - Знаеш ли какво значи това?
Всички знаят. И всички мълчат.
- Трябвало е да гледа - казва Бил - как режат собствените му крака и ръце.
28
Декстър погледна бележката на Кейт, после лицето ѝ, после часовника. Беше 4:06 ч. сутринта, следващата вечер трябваше да ходят на ресторант.
Кейт бе избягвала този момент или го беше очаквала, бе си го представяла, страхувала се бе от него, опитвала се бе да не мисли за него... цяла вечност, или така ѝ се струваше. Сега, когато моментът бе настъпил, тя без изненада откри, че все още не желае да започне разговора. Не желаеше да остави зад гърба си онази част от своя живот, в която той още не се е състоял. Не желаеше да открие как ще изглежда животът ѝ след неговото провеждане.
Тя слизаше бавно по стълбището, прехапала долната си устна, усещайки, че всеки миг ще се разплаче. Във всичките ѝ вътрешни дебати за предстоящия разговор доминиращите емоции бяха гняв и страх. Не тъга. Но тъкмо тъга беше чувството, което я обземаше сега, когато моментът най-после бе настъпил.
Щяха ли да имат съвместен живот след тази вечер? Или това беше краят? Дали нямаше да ѝ се наложи да опакова нещата си в един куфар, да събуди момчетата, да ги закара на летището, да се качат на някой ранен полет и да отлетят... накъде? За Вашингтон? Кой щеше да я спаси там? Пред кого щеше да си изплаче мъката?
За нея Декстър беше всичко на този свят. Всичко, което бе имала някога през целия си съзнателен живот. Спомняше си едно свое завръщане от поредна мисия в Гватемала, когато, седнала в ледения военнотранспортен самолет, вперила поглед в нитовете на отсрещната стена, си бе казала, че има само едно нещо, само един човек, заради когото си струва да се връща във Вашингтон.
Застанала с гръб към Декстър, тя вдигна ръка и избърса очи, преглътна сълзите си. Двамата обуха ботуши, облякоха палта и излязоха на студения ветровит балкон, надвиснал над дълбокото дефиле. Светлината, която стигаше до тях отвътре, беше слаба, но ѝ бе достатъчна, за да вижда лицето на Декстър. По него тя разбра, че съпругът ѝ знае точно какво става.
- Декстър - каза тя. Пое си дълбоко дъх, като се опитваше безуспешно да си придаде кураж. - Знам за двайсет и петте милиона... или май бяха петдесет... крадени евро. Знам за тайните безименни сметки, за „Люкс Трейд“ и онази изоставена ферма. Знам също... Декстър, знам, че не си консултант по сигурността на никоя местна банка. Знам и това, че в каквото и да си се набъркал, не е от вчера.
Той примижа от вятъра, който брулеше лицето му.
- Мога да обясня.
- Не искам обяснения. Искам да ме убедиш, че греша. Или да признаеш, че съм права.
Кейт вече знаеше истината и не очакваше тепърва да я научи. Основното нещо, което я интересуваше, бе дали Декстър ще се опита да отрича. Дали ще трупа още лъжи върху всичките, които ѝ бе казал досега. Дали всяка надежда е загубена.
За част от секундата, както бе застанала там горе, на петнайсет метра над павираната уличка, тя се замисли, колкото и абсурдно да беше това, дали няма да се опита да я убие.
Кейт си бе представяла, и то неведнъж, различни възможни сценарии за този разговор. Ако Декстър кажеше А, тя щеше да каже Б, той щеше да отвърне с В и така нататък. Опитвала се бе да си представи най-добрия възможен вариант, както и най-лошия, и всичко между тях, като ги бе класирала по степен на вероятност. Репетирала бе наум няколко различни размени на реплики, които си приличаха по това, че завършваха с гневното ѝ излизане през входната врата заедно с децата, за да не види Декстър никога повече. Допускала бе дори и такова развитие, при което ще е принудена да използва оръжие. Беретата беше до радиатора в антрето, покрита с една завеса, която бе купила от мола „Бел Етоал“ и я бе монтирала сама с помощта на свредела с диамантен връх, който бе избрала при третото си посещение в магазина за домашни инструменти. Не беше толкова отдавна, но все пак се бе случило по времето, когато още се чувстваше като нормална домакиня. Когато животът ѝ не бе започнал да се разпада. Или поне тя не усещаше този разпад.