Кейт замълча. Остави току-що чутото да се завърти веднъж в съзнанието ѝ, като глътка непознато вино, на което държеше да усети вкуса.
- Кога?
- Когато стане безопасно. Предполагам, след като ФБР ни оставят на мира.
Това ѝ се стори логично за момента; съзнанието ѝ беше претоварено с информация от неочаквания разказ на Декстър и трябваше да мине време, за да осъзнае какво още означават думите му. Щом Декстър очакваше ФБР да го оставят на мира, значи знаеше, че го наблюдават, още преди тя да му го бе казала.
- Сега ми разкажи за онази ферма.
- Тя е просто пощенски адрес. На който получавам банковите си извлечения. Забутана е в пущинаците, далеч от света. Неподлежаща на наблюдение.
Можеше да послужи и за скривалище, ако се наложеше. Но това беше в ресора на Кейт, тя беше специалист по скривалищата.
- Наел си кола, за да отидеш до там. Когато твърдеше, че си в Брюксел. Защо?
- Сделката щеше да стане всеки момент. Затова открих няколко нови сметки за по една седмица, колкото да има къде да прехвърля парите. Всички документи се пращаха до фермата. Трябваше да ги прибера от там и да ги унищожа.
- Разбирам. Това е било по времето, когато беше скрил номерата на сметките в скрина в детската стая. Нали?
Той изглеждаше засрамен след поредното разкритие.
- Това беше след... ъъъ, транзакцията. Когато беше още по-важно сметката да се запази в тайна.
Кейт си спомняше кристално ясно тази вечер.
- И след като тъй нареченият баща на Джулия се появи отнякъде, нали? И трябваше да вечеряме с него?
- Така ли беше? Това не го помня.
Този отговор ѝ се стори твърде съмнителен. Неправдоподобен. Невъзможен. Кейт усети как отново я обземат подозрения.
- Не го помниш?
Той вдигна рамене.
- И кой беше той според теб? - попита тя. - Казваше се Лестър, нали?
- Може да е бил шефът ѝ. Или колега.
Двамата седяха мълчаливо, всеки улисан в собствените си догадки.
- Защо не остави данните за сметката в офиса си? Или във фермата?
- Защото не исках да ходя далеч - отвърна той, - ако внезапно се наложеше да бягаме бързо от тук.
- Защо да бягаме бързо?
- Ако случайно ме разкриеха.
- Но ти сам каза, че това е изключено.
- И все пак. Длъжен бях да взема предпазни мерки.
Кейт си помисли, че предпазните му мерки са били насочени главно към нея. Което я подсети за видеокамерата. Тя още не можеше да реши точно колко да рови за истината. Колко отчаяно се нуждаеше да знае дали Декстър е видял записа от офиса си. И оттук, дали беше в състояние да проследи всичките безброй равнища на нейното предателство. Защото тя все още притискаше тайните си плътно до гърдите.
- Може би в офиса ти не е безопасно? - попита тя, внезапно решена да поразрови още малко.
- Напротив, напълно безопасно е.
- Имаш ли някаква система за наблюдение?
Веднъж набрала скорост, Кейт не можеше да се спре.
Лицето му не изразяваше нищо.
- Купих си видеокамера.
Сърцето ѝ спря.
- Но така и не се наканих да я свържа с компютъра.
Декстър не знаеше.
А какво и колко знаеше все пак?
Не знаеше, че Кейт му бе задигнала връзката ключове. Не знаеше, че е проникнала в офиса му, че е ровила в нещата му. Не знаеше, че го е подозирала още много преди Бил и Джулия да ѝ бяха казали да бъде нащрек. Не знаеше, че освен това е подозирала самите Бил и Джулия. Не знаеше, че е проникнала във фалшивия офис на Бил, че се е свързала със своя стар познат от Фирмата в Мюнхен и с новите си познати в Берлин и Женева. Не знаеше, че само допреди броени седмици е смятала Бил и Джулия за наемни убийци.
Не знаеше и това, че е обикалял с цялото си семейство из Европа, гонейки опашката си.
А също и това, че собствената му съпруга е работила в ЦРУ.
Още не се бе развиделило, но колите по улицата бяха зачестили. Тук не беше нужно да е светло, за да започне денят.
- А последното ти пътуване до Лондон точно преди Коледа? Защо трябваше да ходиш? За да платиш на Марлена ли?
- Да.
- Колко?
- Двайсет хиляди лири.
- Не изглежда много.
- Нарочно. Платих ѝ колкото да свърши работа, но не и да си помисли, че е замесена в нещо грандиозно. Не смятам, че по-голяма сума щеше да ми гарантира повече сигурност; по-скоро обратното.
Кейт се изненада от съобразителността му.
- А какво стана с Марлена след вашата... как да го наречем?
- Сделка?
- Добре, сделка. Какво стана с нея?
- Видя се още веднъж с Полковника, но отмени срещата им за следващата седмица. Скри се, но остана в Лондон. За всеки случай, ако нещо се издънеше и се наложеше да се видят отново. Беше си приготвила дори оправдание, някаква историйка за клиент, който уж я бил нападнал и уплашил. Аз ѝ намерих подходящ човек, когото да обвини.