Тя се задържа по десетина секунди пред всеки експонат, преди да премине в следващата зала, пълна със снимки на плажове. Там заварва млада двойка, увлечена в шумен разговор на испански с мадридски акцент.
Изважда телефона.
Беше успяла някак си да се залъже, че никога вече няма да види тази жена. Но нито за миг не го бе повярвала изцяло. Всъщност винаги някъде дълбоко в съзнанието си бе очаквала срещата им да протече именно така, както току-що протече.
Нима миналото на Декстър се връща, за да му отмъсти?
Тя натиска бутона със запаметения номер.
Или може би нейното собствено минало?
7
Кейт прекара парижката си свободна програма в квартал „Маре“. С Декстър се бяха разбрали, че ще разглежда сама част от градовете, които посещаваха. Едно пътуване не доставя наслада, ако човек не е свободен да види или свърши онова, което му се иска.
В Копенхаген преди две седмици Кейт бе прекарала свободните си часове в шляене по бутиците в центъра. А сега си купи от антикварните сергии комплект салфетки за чай, гравиран сребърен съд за лед и емайлирана кутийка за сол - все предмети от отминали епохи, създаващи домашен уют. Купи си и чифт еспадрили с дебели гумени подметки, за да предпазват ходилата ѝ от павираните улици на Стара Европа.
Небето беше лазурно, изпъстрено с пухкави бели облачета. Циганско лято, двайсет и един градуса!
Все още не успяваше да свикне с идеята, че може да се разхожда безцелно в чужд град, без някой непременно да се опитва по някаква негова си причина да я ликвидира.
Тя тръгна на зигзаг по тесните улички назад към реката; със съпруга и децата ѝ си бяха уговорили среща на Л’Ил Сен-Луи. След четирите часа, прекарани без тях, вече ѝ липсваха; представяше си лицата им, усмихнатите им очи, тънките им жилави ръчички. Половината от живота ѝ минаваше в желание да се отърве за малко от децата, а другата половина в копнеж да се съберат отново.
Стигна до ресторантчето и надникна вътре, но не откри семейството си. Седна на една от външните маси, примижа срещу яркото слънце и ги видя да се задават откъм Л’Ил дьо ла Сите. Зад тях се издигаше грамадата на „Нотр Дам“ със своите гаргойли и аркбутани, а децата тичаха по пешеходния мост, свързващ двата острова, провирайки се между пешеходци, велосипедисти и пуснатите без каишка фоксте- риери.
Кейт стана, извика и им помаха. Децата се затичаха към нея, за да се метнат на врата ѝ.
- Мамо, виж! - Джейк навря в лицето ѝ пластмасов Ватман.
- Да! - изпищя Бен, подскачайки на място от вълнение. - Виж и това! - Той пък имаше Спайдърмен.
- Открихме магазинче за комикси и играчки - обясни Декстър - и не можахме да устоим. - Сякаш го беше срам, че е купил на децата си кичозни пластмасови боклуци, произведени някъде в Югоизточна Азия.
Кейт само вдигна рамене; отдавна се бе отказала да критикува начина, по който един родител прекарваше деня си с децата.
- Но бяхме и в книжарница, нали, момчета?
- Аха - отвърна Джейк. - И татко ни купи „Мъничкият принц“.
- „Малкият принц“.
- Да, да. Кога ще я четем, мамо? Сега ли?
- Не точно сега, миличък - каза тя. - Може би по-късно.
Джейк въздъхна; беше разочарован, както може да бъде само едно малко дете, и то по сто пъти на ден - от всичко и нищо.
- Monsieur?
До Декстър бе застанал сервитьор и той си поръча бира. Сервитьорът се дръпна встрани, за да направи път на двойка руснаци на средна възраст, които шумно и непохватно ставаха от съседната маса. Жената беше натоварена с торби от баснословно скъпите бутици по Рю Сент-Оноре. Беше ги влачила близо два километра до тук.
- Etpour les enfants? - попита сервитьорът, без да обръща внимание на руснаците. - Quelque chose a boire?
- Oui. Deux Fanta, orange, s ’il vousplait. Et la carte.
- Bien sur, madame.
Сервитьорът им подаде две подвързани с кожа менюта и отново се дръпна встрани, защото на съседната маса бе започнала да се настанява друга семейна двойка.
Дори и без ордьовъра от лигави миди снощната вечеря не хареса особено на децата. Сега Кейт се надяваше в тази бирария да има нещо по-подходящо за тях. Очите ѝ трескаво оглеждаха менюто.
Мъжът на съседната маса си поръча питие и жената добави: „ La тете chose гласът ѝ звучеше познато. Кейт вдигна поглед и видя един убийствено красив мъж, седнал по диагонал срещу нея, докато жената беше по диагонал спрямо Декстър; и тя като нея носеше слънчеви очила. Може би поради разположението на столовете им, успоредно един на друг, или поради обстоятелството, че цялото внимание на Кейт бе погълнато от менюто - предпочитанията ѝ клоняха към запържен свински джолан с ябълков сос, - измина почти минута, преди двете жени, седнали практически една до друга, да си дадат сметка за взаимното си присъствие.