И така, Кейт насочи мислите си към вещите, които носеше със себе си в момента, и се запита с кои от тях ще ѝ е най-трудно да се раздели. Защото хулиганите не убиват туристи по централните улици на Париж, нали така? Разбира се, че не.
И тогава се случи нещо неочаквано. Бил взе ръчната чантичка на Джулия и я подаде с протегната ръка на младежа с пистолета. Очевидно и двамата нападатели не бяха очаквали транзакцията да протече по този начин и поклатиха глави.
- Tenez- каза Бил.
Кейт мигновено забеляза, че той знаеше какво прави и защо го прави; натрапвайки чантата на мъжа с оръжието, той принуждаваше другия да застане на пътя на куршумите, за да я поеме, както и стана, и тогава Бил сграбчи с една ръка невъоръжения мъж и го изправи пред себе си като щит, докато с другата хвана пистолета за цевта и безпроблемно го измъкна от ръцете на нападателя.
За миг всички бяха като вкаменени, поглеждайки ту към оръжието, ту един към друг, със зяпнали усти, задъхани, пресмятащи следващите си ходове.
После младежите побегнаха, а Бил метна пистолета в канавката.
8
Беше понеделник следобед и валеше проливен дъжд.
Кейт стоеше сама пред училището, като държеше чадъра си толкова ниско, че главата ѝ се опираше в раирания найлон, а алуминиевите спици се впиваха в рамото ѝ, докато се опитваше да опази малкото останали сухи местенца по себе си.
Истинска водна завеса се стелеше от надвисналото черно небе, едри капки шляпаха по бетона и тревата и плющяха в локвите, които се бяха образували във всяка гънка на релефа.
Майките бяха разделени по национален признак. Бяха се обособили няколко самостоятелни и видимо самодоста- тъчни групички: на синеоките датчанки и русокосите холандки, на италианките, качени на високи токчета, и на шведките, излъчващи здраве и атлетизъм. Освен това имаше и смесени англоговорящи групи, където преобладаваха бледоликите британки, но имаше и трътлести американки, и вечно усмихнати австралийки, и агресивно дружелюбни новозеландки, та дори и по някоя ирландка или шотландка. Имаше самообречени на изолация индийки и недостъпни японки. Както и единични рускини, чехкини и полякини, бродещи от група на група с надеждата да се присламчат към Запада.
Наоколо се мотаеха и няколко мъже, но не разговаряха помежду си, всеки затворен в собствената си орбита на не- познатост.
Формално махмурлукът на Кейт от събота вечер бе преминал. Но тя беше физически изтощена от недоспиване – в неделя децата я бяха събудили в седем сутринта, без да си дават сметка кога са си легнали родителите им - и усещаше, че нещо не е наред с тялото ѝ, макар да не можеше да определи какво ѝ е.
Изпитваше и някакъв душевен дискомфорт, отчасти дължащ се на онова, което бе видяла от изневярата на Бил, отчасти на ексхибиционизма на Джулия с явен адресат Декстьр. И донякъде в резултат на геройската - може би твърде геройска - постъпка на Бил пред лицето на опасността. И донякъде в резултат на собственото си безразсъдство, когато - вече в хотела - се бяха заключили в банята срещу евентуални среднощни набези на деца сомнамбули и тя се бе нахвърлила жадно върху Декстър; молеше го за още и още, и по-силно, и докрай, докато през въображението ѝ се нижеха всевъзможни образи на мъже и телата им бяха хлъзгави, устните и езиците влажни...
Дъждът се усили. Тя се учуди, че това изобщо е въз- можно.
Кейт не можеше да определи с точност какво се бе случило с тях четиримата през онази късна парижка съботна вечер и дали беше добро, лошо или и двете.
- Довечера ще закъснея - каза ѝ Декстър.
За пореден път.
Кейт и момчетата се бяха преоблекли в меки памучни анцузи, но тя все още не можеше да се отърси от студа; беше се намръзнала в тази влага.
- Всичко наред ли е?
- Да. Ще играем тенис. С Бил.
И двамата не бяха споменавали Джулия и Бил, откакто се качиха в две отделни таксита на авеню „Джордж V“ в четири и половина сутринта преди четири дни.
- Бил има абонамент за тенис клуб, а редовният му партньор бил зает днес.
Представи си Бил, гол до кръста в съблекалнята, как разкопчава колана на джинсите си и притиска...
Кейт сложи телефона върху поставката до лаптопа; изгледът през прозореца, обикновено величествен, сега представляваше безкрайна маса от облаци, мъгла и дъжд, през която се очертаваха сивите голи клони на дърветата и пепелявите силуети на каменните укрепления.
Гледката я потискаше, а тя отново беше сама; току-що се бе върнала от поредния следобед във фитнес центъра в „Кокелшойер“, където ходеше всяка сряда, за да разговаря с разни жени за епилация на триъгълника например. Някога Кейт беше човек, свикнал да върши неща. Не просто обичайни, делнични, битови неща, а такива, които бяха на живот и смърт. Като нелегално преминаване през държавни граници. Игра на котка и мишка с полицията. Наемане на убийци, за бога! А сега сгъваше пране. Дотук ли се беше докарала?