- Кога ще се прибере татко? - попита Джейк, притиснал мечето до гърдите си.
- Съжалявам, миличък - каза Кейт. - Ще се върне, когато вие вече ще спите.
Бен, който мълчаливо седеше до брат си, скочи сърдито и се отдалечи. Но Джейк остана.
- Защо? - попита той. - Защо все го няма?
- О, миличък, той много иска да е при нас, но понякога има работа.
Момченцето избърса една сълза от бузата си. Кейт го вдигна и го притисна в прегръдката си.
- Съжалявам, Джейк. Но ти обещавам, че щом се прибере, такто ще те целуне, докато спиш.
Джейк кимна, смъкна се от коленете ѝ и нацупен отиде при брат си, който вече строеше нещо от лего.
Кейт седна на компютъра. Затвори няколкото файла: „Мебели под наем Люксембург“, „Училища Люксембург“ и „Обществени услуги Люксембург“, и известно време остана загледана в празния екран, като се питаше дали това, което е намислила да направи, е редно. Какво всъщност се надяваше да открие? И дали го искаше?
Тогава изобщо не ѝ хрумна, че всъщност се кани да извърши точно каквото се очакваше от нея.
Но преди да бе направила каквото и да било, телефонът иззвъня.
- Много ти благодаря - каза Джулия. - Без интернет съм като на самотен остров.
- Няма проблем - каза Кейт и затвори вратата след нея. - Знам какво е. Момчета, кажете добър вечер на Джулия!
- Здрасти.
- Здравейте!
Децата побягнаха обратно към кухнята. Краткото вълнение, предизвикано от звънеца на входната врата, бе отшумяло, а в кухнята ги чакаха задачи: Бен белеше моркови, а Джейк ги режеше на кръгчета. И двамата бяха стъпили на ниски столчета, за да стигат барплота, и работеха съсредоточено с острите си инструменти.
- Имаш си помощник-готвачи - каза Джулия.
- Да.
Момчетата подготвяха продуктите за пилешката яхния. Върху барплота имаше отворена готварска книга, а на рафта над него - още половин дузина, всичките поръчани по интернет от Англия.
Джулия влезе в дневната.
- Охо! - възкликна тя, като видя изгледа през прозореца. - Бива си го това местенце.
- Благодаря.
Бяха сами в дневната. От децата ги деляха две затворени врати и коридор, едва ли можеха да ги чуят. Ако изобщо бе нужно да повдигат темата за събота вечер, сега беше моментът. Но никой нямаше намерение да я повдига.
- Компютърът е там - каза Кейт и посочи към бюрото.
- Благодаря ти още веднъж. Много съм ти задължена. Няма да се бавя повече от десетина минути.
- Колкото ти е нужно - каза Кейт и я остави сама.
Децата бяха заспали, Декстър играеше тенис с Бил, а Кейт беше отново сама, обляна в синкавата светлина на монитора. Ръцете ѝ бяха отпуснати върху клавишите. Имаше нужда да върши нещо, за да прогони скуката.
Написа БИЛ, интервал, МАКЛИЙН.
Първата страница с резултатите на търсачката съдържаше само една реална личност с това име, но не беше този, когото търсеше. Продължи нататък - пет, седем, девет страници с резултати, но не намери Бил Маклийн, валутен търговец, около четирийсетгодишен, наскоро преместил се от Чикаго в Люксембург.
Нищо във Фейсбук. Нито в ЛинкдИн. Никакви списъци на випуски, никакви годишнини от завършване на университета, никакви снимки от светските хроники, нито дума в пресата.
УИЛЯМ, интервал, МАКЛИЙН.
Линковете този път бяха групирани малко по-различно, но съдържанието беше горе-долу същото. На някакъв второразреден сайт за професионални контакти откри една страничка за Уилям Маклийн от Чикаго, професия финансист, без повече подробности. Нямаше снимка, биография, нищо.
Опита вариации на името: Маклейн, Маклин. Никое от лицата, които откри под тези имена, не приличаше по нищо на Бил.
- А какво ще кажеш за Сантибанес? - беше я попитал Евън.
- Чух, че това бил Лео - бе отвърнала тя.
- Да, всички го чухме. Нещо по-конкретно?
След като Евън най-после повдигна въпроса, Кейт изпита едва ли не облекчение. Отдавна очакваше това да се случи. И сега се чудеше защо бяха стигнали дотук по толкова заобиколен начин, след споменаването на безброй убийства и екзекуции, които очевидно нямаха нищо общо с нея.