Кейт се двоумеше дали все пак да не наруши обещанието, което си бе дала някога: да не се съмнява в съпруга си. Ами ако се поддадеше на вътрешния порив и станеше подозрителна, в какво трябваше да го подозира? В изневяра? В криза на личността? В служебни неприятности, които не споделяше с нея? Или може би ѝ беше сърдит за нещо?
Та тя дори не се сещаше от какво естество е проблемът. Или дали изобщо има проблем. И макар да изпитваше смът- на нужда да говори с някого за него, засега предпочиташе да премълчи тревогите си. Така винаги се чувстваше по- спокойна: пазенето на тайни бе нейната специалност.
Кейт погледна Джулия в очите; изправена пред вратата към едно друго ниво на тяхното приятелство, тя реши да не прекрачва прага. Решение, което бе вземала през целия си досегашен живот.
- Да - каза Кейт. - Декстър е прекрасен съпруг.
Кейт си беше изработила нещо като седмичен режим.
Във вторник и четвъртък, след като заведеше децата на училище, тя сядаше да подготви домашното си по френски и после отиваше на курс. Преподавателката ѝ - смущаващо млада и добродушна сомалийка, беше впечатлена от бързия и напредък и чудесния ѝ акцент. Френският език се удаваше с лекота на Кейт след всичките години, през които бе говорила испански, овладявайки фините нюанси между кубинските, никарагуанските, западно- и източномексиканските наречия.
Три-четири дни седмично ходеше на фитнес. Беше приела препоръката на Амбър - да спортува, без да се престарава - и се бе записала в някакъв смахнат клуб, където ги тъпчеха със сандвичи и капучино, но забравяха да им дадат хавлии, да не говорим, че нямаше ранни часове - салонът отваряше едва в девет.
Освен това често излизаше на пазар с колата. Беше готова да шофира трийсет минути до магазина за играчки на големия мол във Фюц в търсене на конкретна фигурка, на анимационния герой Робин например. Робин се намираше трудно, в което нямаше нищо изненадващо - всички предпочитаха Батман. Не и Бен обаче.
Или пък шофираше четирийсет и пет минути до Мец, за да си купи пасатор.
Използваше главните шосета на Люксембург - Рут д’Арлон, Рут дьо Тионвил, Рут дьо Лонгви, като се отбиваше в този или онзи мол, в този или онзи универсален магазин, или в някой индийски ресторант на самообслужване, за да опита безвкусна тика масала или капещ от мазнина наан.
Сядаше пред компютъра, за да проучи поредната дести- нация за дълъг уикенд, търсейки хотели и туристически атракции, полети и шосейни маршрути, ресторанти и зоологически градини.
Тук-там спираше да измие колата. Веднъж я забавиха половин час, през който някакъв внимателен служител по анцуг идваше да ѝ се извинява през пет минути. В един момент дори я уведоми, че ако сметне за нужно да повика полиция, той няма да има нищо против.
Беше си подстригала косата. В Люксембург беше пълно със зле подстригани жени и тя самата за малко не бе станала жертва на модни експерименти, но бе събрала достатъчно запас от френски думи, за да обясни, че не желае никакви бретони, миши опашки и прически тип „таралеж“.
Накупи щори за прозорците, постелки за пред канапетата, подложки за хранене и поставки за баня.
Освен това купи и сама монтира допълнителна закачалка за хавлии за основната баня, като за целта се наложи да се сдобие с бормашина. И да направи още един курс до железарията, за да купи свредлата, които според нея трябваше да са включени в комплекта на бормашината. И после трети курс - за специални свредла с диамантени върхове за пробиване на дупки в бетон. Всеки от трите курса ѝ отне точно по един час.
Срещаше се на кафе с други жени. Най-често с Джулия, но понякога и с Амбър, с Клеър или с някоя друга. Сред познатите ѝ нямаше такава, с която би отказала да се срещне, поне с опознавателна цел. Все едно дали жената беше холандка или шведка, германка или канадка. Кейт беше посланик на самата себе си.
Освен това се занимаваше с децата. Търкаляше се по пода с тях, строяха заедно къщички от лего и дървени кубчета, редяха пъзели. Четеше им книга след книга.
Понякога се срещаше със съпруга си за обяд или вечеря. Но не често. Декстър работеше много и почти не му оставаше свободно време, дори вечер.
Тя чакаше с нетърпение следващата им вечеря навън - теоретично веднъж седмично, макар често да се налагаше да я отменят поради негови служебни ангажименти или командировки. Тази седмична вечеря на ресторант беше традиция още от времето, когато живееха във Вашингтон, но тогава беше по-скоро пожелателна, а сега необходима. Кейт имаше нужда от нея, от възможността да сподели със съпруга си трудностите на живота като домакиня, да поиска и получи съчувствие и признание.