Толкова много неща в сегашното ѝ ежедневие ѝ изглеждаха лишени от стойност. Тя обикаляше из апартамента, събираше разпилени по пода играчки и дрехи, подреждаше нахвърляни на купчини вещи, класираше в папки хвърчащи листове. Къпеше момчетата, надзираваше ги дали правилно си бършат дупетата и си мият зъбите, дали пишкат в тоалетната чиния, а не някъде наоколо.
Ходеше на пазар в супермаркета и мъкнеше вкъщи препълнени торби. Приготвяше закуска, завиваше сандвичи за обяд, готвеше за вечеря, накрая миеше съдовете. Чистеше с рахосмукачка, миеше с парцал и бършеше прах. Сортираше прането и го сгъваше, разпределяше го по чекмеджета и закачалки.
И когато привършеше с домакинската работа, беше време да започва всичко отначало.
А съпругът ѝ нямаше представа от всичко това. Нито един съпруг не подозираше какво върши жена му всеки ден, през шестте часа, докато децата са на училище - не просто безкрайните домакински задачи, а различните начини за убиване на времето, готварските и езиковите курсове, уроците по тенис, които при определени обстоятелства прерастваха в роман с инструктора. Безкрайните срещи на кафе с този и онзи. Ходенето на фитнес. В мола. Висенето на детски площадки, докато подгизнеш до кости от дъжда. На една от площадките, слава богу, имаше беседка, която предлагаше известна защита от водните струи.
Но Декстър не подозираше нищо за това. Също както не подозираше с какво точно Кейт бе уплътнявала дните си във Вашингтон, нямащо нищо общо с обясненията, които бе сметнала за нужно да му даде.
Както и Кейт сега нямаше никаква представа с какво се занимава по цял ден съпругът ѝ.
Днес, 11:09ч.
- Bonjour - казва Декстър. - Comment сa va ?
Кейт оглежда галерията - празна, ако не се брои двойката испанци; мъжът непрестанно мърмори нещо под носа си, коментира фотосите. Явно се изживява като познавач ѝ ценител.
- Ca va bien - отвръща Кейт.
Двамата се бяха преместили от Люксембург в Париж преди дванайсет месеца, децата започнаха учебната година в ново училище, в нов град, в нова държава. Към Коледа Кейт заключи, че никой от семейството не е усвоил френския дори в минимално прилична степен. Тя убеди Декстър във вторник и четвъртък да разговарят помежду си само на френски. Днес е вторник, оттогава са минали девет месеца. Но в конкретния случай се налага да говорят на английски, равнището на комуникация го изисква.
- Случайно срещнах една стара приятелка - казва Кейт. - Джулия.
Декстър мълчи, но Кейт не го притиска. Знае, че преценява наум смисъла на внезапното появяване на тази жена.
- Quelle surprise - казва накрая с равен глас той. - Толкова време мина.
И двамата не са виждали Джулия от припряното ѝ, но не и неочаквано отпътуване от Люксембург по-предишната зима.
- Ще можем ли довечера да се видим с тях? Бил също е в Париж.
Декстър отново замълчава за момент, после изрича:
- Добре. Забавно ще е да научим едно-друго.
- Да - съгласява се Кейт, но мислите ѝ не са насочени към приятното им прекарване. - Какво ще кажеш за седем в бистрото на „Одеон“?
- Става-отвръща Декстър. - Идеално.
Бистрото е буквално до подземния паркинг, където оставят колата си, на половин пряка от оживена станция на метрото. Тоалетните са малки, без прозорци, няма задна стаичка, нито заден изход. Никой не може да се скрие, никой не може да се промъкне и да ги изненада в гръб. От масите на терасата се вижда цялото кръстовище. Идеално място за едно питие. Идеално място за светкавично бягство.
- Ще се обадя на Луи да запазя маса - казва Декстър. - Ако има проблем, ще ти звънна.
Кейт знае, че няма да има проблем - нито с Луи, нито с масата. Но е в състояние да си представи голям асортимент други проблеми, много от които биха могли да приключат с една розова банкнота от 50 евро, пъхната под тежкия кристален пепелник на масата, няколко забързани крачки към ъгъла и съседната пряка, закопчаване на предпазните колани през меките седалки на комбито, след като децата вече са безопасно настанени отзад, едно махване за сбогом на гледачката Силви, газ към Сена и по Пон Ньоф към скорост- ното шосе, вливащо се в Оторут дьо л'Ест, после през рехавия трафик по широката магистрала А4 на изток и след това на север по А31, а там вече е друга държава и пътищата постепенно ставаттесни, с много завои, теренът е хълмист, докато накрая, четири часа след като са напуснали паркинга на Левия бряг, се озоват пред каменната ограда на боядисаната в бяло къща, дълбоко в дебрите на Арденската гора.