Стилно оформените страници на сайта не съдържаха каквато и да било конкретна информация за реални лица или места.
Кейт и преди беше виждала такива сайтове. Бяха фасада, предназначена да придаде достоверност на нечия легенда.
- Момчета! - извика Кейт, като за момент игнорира съпруга си. Не точно игнорира, но просто не реагира на присъствието му. - Хайде на закуска!
Постави палачинките на масата - едната с нутела, другата с конфитюр, навити плътно и разрязани наполовина. В тази държава не се продаваха замразени гофрети, но децата не бяха придирчиви, когато се налагаше да се тъпчат с други комбинации от брашно и захар на закуска.
Имаше обаче един пункт, по който бяха непреклонни: държаха да виждат баща си всеки ден. Кейт бе открила за себе си, че вече не е в състояние да търпи оплакванията им от честите му отсъствия, които все повече ѝ звучаха като упрек към нея, че не е достатъчно добър родител. Ако момчетата толкова държаха на баща си, сигурно не я обичаха достатъчно.
Разумът ѝ казваше, че това не може да е истина. Но някакъв ирационален вътрешен глас ѝ нашепваше обратното.
- Не. - Едва сега Кейт се обърна към Декстър; беше ядосана и държеше да му го покаже. - Не помня изобщо да си ми казвал, че тази седмица трябва да бъдеш в шибаното Сараево.
Опита се да се успокои, да припомни на самата себе си, че командировките не са нещо, което човек върши добро- волно. Командировките бяха натоварване, а не почивка, самота, а не забавление. А пък Сараево беше едно от последните места, до които Декстър имаше желание да пътува. Яд го беше на цяла бивша Югославия заради убийството на брат му.
- Ами... съжалявам - каза той. - Но трябва.
Кейт нямаше право да му се сърди за това, че пътува и я оставя сама с децата в една непозната страна. Но му се сърдеше.
- И кога се връщаш?
Децата се бяха настанили в две кресла и гледаха вторачено телевизора. Във Вашингтон не бяха гледали нито един епизод на „Спондж Боб Квадратните гащи“, дори не знаеха, че оригиналът е на английски. Мислеха си, че филмчето е Френско.
- В петък вечер.
- И какво точно ще правиш? В Сараево? - Това беше второто му пътуване до Сараево, след като бе ходил по веднъж до Лихтенщайн, Женева, Лондон и Андора.
- Ще помагам на клиенти на банката да подобрят защитата си срещу хакери.
- Банката няма ли си хора за това? - попита тя. - Там, в Босна?
- Нали затова ми плащат - да осигурявам спокойствието на клиентите им! Това ми е работата, Кат.
- Кейт.
Той повдигна рамене. Тя отвори уста да му се разкрещи, но не биваше пред децата.
Вместо това затръшна вратата на банята. Наведе се над мивката, изчистена до блясък не от друг, а от нея самата. Погледна се в огледалото, очите ѝ се бяха напълнили със сълзи. Избърса едното, после другото, но нямаше полза - вече плачеше. Затисната от неизбежността на своята самота, на своето аутсайдерство. Неспособна да си представи как някога би могла да се почувства като другите жени, доволни от съдбата си, седнали в някое кафене, смеещи се на житейски изпитания като отстраняването на нежелани косми. Забавляващи се. Радващи се на живота. Или поне създаващи убедително това впечатление.
Кейт и Декстър не бяха доволни от живота си, поне засега. Бяха си извадили нотариално заверени копия на паспортите, свидетелствата за раждане и удостоверението за граждански брак, за да подадат молби за постоянно пребиваване. Откриха си банкови сметки и си направиха застраховки. Снабдиха се с мобилни телефони, дребни домакински уреди, шкафове от ИКЕА и замразени кюфтета. Ходиха до втория по големина град в страната - Еш-сюр-Алзет, за да си купят употребявано ауди автоматик комби на по-малко от петдесет хиляди километра. Две седмици бяха търсили в интернет точно такава кола.
Една по една задраскваха изпълнени задачи от списъка, закрепен с магнит за вратата на хладилника. Списъкът беше от деветнайсет точки. Вече бяха задраскали петнайсет.
Последната точка, подчертана дебело, гласеше: „Да живеем щастливо“.
Може би цялата тази история щеше да се окаже ужасна грешка.
- Не знам нищо конкретно за Торес - бе казала Кейт.
- А нещо по-общо?
С усилие на волята тя бе успяла да не извърне поглед встрани от Евън. Бе очаквала този разпит от самото начало. Всъщност очакваше го вече от пет години.
- На Торес не му липсваха врагове - каза тя.
- Така е. Но към момента на смъртта си той вече беше бита карта. Убийците бяха избрали странно време за премахването му.