Тя не изпускаше погледа му, търсейки признаци на объркване. Такива нямаше.
- В Университета на Илиной.
- А ти? Коя е твоята алма матер?
- Виж ти!
- Какво?
Бил се огледа.
- Не знаех, че се явявам на интервю за работа, направо от улицата. Бях навит за една кратка забежка. - Той се ухили. - Но като сме стигнали дотам, поне да попитам: каква е заплатата?
- Зависи... от редица фактори-отвърна тя.
- Например?
- Къде си следвал за бакалавър?
В очите му се мярна смущение, може би дори тревога, но устата му остана разтегната в усмивка.
- В Чикаго.
- В Чикагския университет ли?
- Точно така.
- Не е зле. Каква специалност?
- От всичко по малко.
Тя повдигна вежда.
- Аз ѝ казвам интердисциплинарна специалност.
- А магистратура?
- Нямам.
- Разбирам. Последна заемана длъжност?
- Старши съдружник в бутикова финансова къща за търговия с валута.
- Защо напусна?
- Заради фалит - каза той с тон, обявяващ темата за изчерпана; тази част от играта беше приключила. Но на лицето му все още потрепваше онази самодоволна усмивчица, онова изражение на върховна самонадеяност, което казваше, че е от хората, които разбират от всичко: ски и тенис, ремонт на автомобили и полиране на мебели, общуване на езици, които не знаеш, даване на бакшиши и подкупване на полицаи, любовна игра и орален секс.
- Виж - каза той, като отново направи крачка към нея, - ако искаш да знаеш, сегашната ми работа е доста добра, а и аз току-що започнах и не си търся нова. И така - той се наведе над нея, устните му почти допираха ухото ѝ, от което тя усети как космите на врата ѝ настръхват, - ще си лягаме ли или не?
Бил си даваше вид, че се шегува. Но точно тази шега никой не я правеше, ако не допускаше възможността да бъде приета сериозно. Тя бе един вид завоалирана покана: вратата е отворена, заповядай.
- Доколкото мога да предположа, мъжът ти също не е в града...
Макар Кейт никога да не бе изневерявала на съпруга си, покани не бяха липсвали. И то не веднъж или дваж. Като една от най-обичайните форми на покана беше шеговитото флиртуване, както сега.
Кейт усети пукнатина в бронята си, в битката, която цял живот бе водила с мъже като Бил - обиграни, манипулатив- ни, опасни мъже. Пълна противоположност на човека, за когото се бе омъжила - онази по-цивилизована мъжка порода, която си бе наложила, второсигнално и прагматично, да избере.
- Не - каза Кейт, като поклати глава. - Няма да си лягаме. - Изрече го с пълното съзнание, че звучи двусмислено. Макар да знаеше, че никога няма да се стигне дотам, тя нямаше нищо против да остави Бил да се помъчи още малко.
- Щом казваш... - отвърна той.
Кейт му беше изпуснала края и бе оставила безпорядъкът, създаван от децата, да залее и дневната с работния ѝ кът, където седеше в момента. Докато чакаше необичайно бав- ната интернет връзка да „опресни“ страницата, погледът ѝ се спираше с отвращение върху разпръснатите пластмасови транспортни машини - голям колкото човешки крак самолет, военен хеликоптер, всевъзможни полицейски и пожарни коли. Изпита вътрешна необходимост да стане и да разтреби, но същевременно нещо я възпря - малко неща мразеше повече в този живот от събирането на играчки от пода.
Екранът премигна, страницата се зареди. Университетът на щата Илиной имаше три кампуса: в Урбана-Шампейн, където всяка година завършваха по седем хиляди студенти; плюс шест хиляди в Чикаго и пет хиляди в Спрингфийлд. Кейт направи грубо пресмятане и стигна до извода, че през съответния отрязък от време общо на трите места са се дипломирали някъде около петдесет хиляди жени. Колко ли от тях биха могли да се казват Джулия?
Що се отнасяше до Бил, един випуск на Чикагския университет наброяваше по-малко от хиляда и петстотин мъже, пък и при тях не съществуваше проблемът със смяната на фамилиите при брак.
Кейт гледаше телефонния номер на екрана, докато ръката ѝ стискаше телефонната слушалка. Нима наистина щеше да го направи? Защо?
Да, щеше. Защото беше недоверчива и по рождение, и по професионален навик. И защото ѝ беше скучно. И защото не можеше да се спре.
- Да - каза жената от деловодството с онзи характерен за Средния запад провлачен акцент, който нито Джулия, нито Бил бяха наследили от родните си места. - Имахме един Уилям Маклийн, випуск деветдесет и втора. Дали е този, когото търсите?
- Допускам, че да. Има ли начин да ми изпратите снимката му по имейла?
- Не, съжалявам. Не съхраняваме снимки на нашите випускници.
- Нямате ли албум на випуска? - попита Кейт. - Той със сигурност е вътре.