В едни отминали времена командировките на Катрин бяха тези, които пораждаха напрежение между двамата. Но скоро след раждането на Джейк тя бе свела пътуванията си почти до минимум, като бе ограничила и редовното си ра- ботно време. Но дори и при този нов режим рядко успяваше да се прибере вкъщи преди седем. Време за децата си отделяше през почивните дни, между пазаруването и чистенето на къщата, аеробиката и всичко останало.
- Не точно - отвърна уклончиво Декстър. Но този опит за шикалкавене не ѝ убягна.
- И къде ще ходиш?
- До Лондон. До Цюрих. Може би и на Балканите. Да кажем, по веднъж в месеца. Най-много по два пъти.
- На Балканите?!
- Вероятно до Сараево. Или до Белград.
Катрин знаеше, че Сърбия е може би едно от последните места на света, които мъжът ѝ би посетил доброволно.
- Банката развива там бизнес. - Той вдигна рамене. - Както и да е, пътуванията не са важни. Важното е, че ще живеем в Европа.
- На теб харесва ли ти Люксембург? - попита тя.
- Бил съм само два пъти. Не мога да кажа, че го познавам чак толкова.
- А изобщо познаваш ли го? Понеже, ако зависеше от мен, едва ли бих могла да го открия на картата. - Веднъж подхванала тази лъжа, Катрин съзнаваше, че трябва да я повтаря докрай. Това бе тайната на лъжите: повтаряй до изтръпване, не усуквай и не давай заден ход. Но с Декстър винаги беше лесно.
- Знам, че е богата страна. С най-високия БВП на глава от населението в света.
- Не може да бъде! - каза Катрин, макар да знаеше, че това е самата истина. - Най-високият БВП трябва да е на някоя петролна държава: Катар, Кувейт или Емирствата. А не на нещо, което допреди няколко минути мислех за провинция в Германия.
Той вдигна рамене.
- Е, добре. Друго какво ще ми кажеш?
- Ами... че е... хм, малка.
- Колко малка?
- В цялата държава живеят около половин милион души. Горе-долу колкото на Роуд Айланд. Само че Роуд Айланд е по-голям.
- А столицата? Сигурно има столица... или не?
- Има столица. Казва се също Люксембург. Населението ѝ е осемдесет хиляди.
- Осемдесет хиляди?! Та това изобщо не е град. Колкото едно университетско градче е!
- Да. Но красиво. В центъра на Европа. Където някой ще ми плаща много пари. Така че не си представяй нещо като Амхърст. Представи си университетско градче, в което няма да се налага да си търсиш работа.
Ножът в ръката на Катрин замръзна по средата на главата лук; бяха стигнали до онзи съществен момент от плана му, който бе предвидила още преди десетина минути, когато я бе попитал: „А какво ще кажеш да се преместим в Люксембург?“ Онзи повратен момент, който за нея означаваше само едно: че ще ѝ се наложи завинаги да прекъсне работа. В краткия миг, когато мисълта за това прониза като мълния съзнанието ѝ, тя усети мощна вълна на облекчение, както когато видимо неразрешим проблем внезапно се разреши от само себе си. Тя трябваше да напусне. Решението не беше нейно - просто нямаше избор.
Катрин никога не бе казвала на съпруга си - дори и пред себе си ѝ беше трудно да го признае, - че иска да напусне. А сега дори нямаше да ѝ се наложи да му казва.
- Ами аз какво ще правя? - попита тя. - В тоя Люксембург? Който още не съм убедена, че съществува.
Той се усмихна.
- Трябва да признаеш - продължи тя, - че звучи като нещо измислено.
- Ще живееш в охолство и безгрижие.
- Сериозно те питам!
- Сериозно ти говоря. Ще се научиш да играеш тенис. Ще планираш пътешествията ни. Ще подреждаш новия ни дом. Ще учиш езици. Ще си водиш блог.
- А като ми доскучае?
- Ако ти доскучае! Можеш да си намериш работа.
- Каква например?
- Вашингтон не е единственото място на света, където се пишат правни становища.
Катрин насочи вниманието си към полунакълцаната глава лук, като се чудеше как да смени темата.
- Е, убеди ме - каза тя.
- Всъщност - продължи Декстър - Люксембург е една от трите столици на Европейския съюз заедно с Брюксел и Страсбург. - Сякаш рецитира пътеводителя на това шибано място, помисли си тя. - Допускам, че там има доста- гьчно неправителствени организации, които биха наели една отракана американка на тлъста заплата. - Сега пък ми се прави на агент в бюро по труда, един от онези насилено весели досадници, дето си гладят джинсите и носят мокасини на бос крак.