Кейт мина покрай портите на двореца и видя, че гвар- дейците я забелязаха, но не ѝ обърнаха особено внимание. Тя срещна погледа на единия от тях - младолик мъж с очила без рамки - и пробва да му се усмихне, но той не реагира. Паркингът зад гърба им беше пълен с автомобили и хора, суетящи се около тях.
Пресече улицата, влезе във входа на една от сградите и натисна звънеца.
- Качвай се! - извика Джулия по интеркома.
Асансьорът беше миниатюрен като при тях. Трябваше да е било доста трудно на архитекти и инженери да добавят асансьорни шахти във всички тези старинни сгради.
- Добре дошла. - Джулия държеше вратата с една ръка, а с другата, изпъната настрани, покани Кейт да влиза. В жеста ѝ имаше нещо старомодно, може би и леко превзето, но в никакъв случай не подигравателно. Нещо особено. - Радвам се, че най-после се накани.
Кейт предпазливо пристъпи навътре; все още не беше свикнала да влиза посред бял ден в чужди жилища. Във Вашингтон единствените места, където се бе озовавала през деня, ако не се броеше собствената ѝ служба, бяха Държавният департамент и сградата на Конгреса. А пък вечер светските ѝ контакти протичаха главно в ресторанти, театри и на други обществени места. В самото ѝ присъствие в апартамента на Джулия посред бял ден, в оставането ѝ насаме с нея имаше нещо твърде интимно. И нередно.
- Благодаря ти, че ме прие.
Кейт прекоси антрето и се озова в едно продълговато помещение, което служеше едновременно за дневна и трапезария; цялата западна стена беше в прозорци и през всеки прозорец се виждаше дворецът с разкошно драпираните си завеси и порти от ковано желязо, с балюстрадите и каменните кули, над които се вееше непознато знаме.
Джулия проследи погледа ѝ.
- Знамето е вдигнато - каза тя. - Това означава, че Великият херцог е в двореца.
- Вярно ли! - възкликна Кейт. - Това истина ли е?
- Да. Когато го няма, знамето е свалено дополовина.
- Но това не е люксембургското знаме!
- А, така ли? - Джулия отиде при нея до прозореца. - Права си. Италианското е. Което означава, че има посещение на италианска делегация. Може би министър-председателят? Или президентът? Те какво имат в Италия?
- И двете. - Кейт си напомни, че не бива да показва кой знае какви познания. - Така поне мисля.
- Във всеки случай - Джулия повдигна рамене - единият от тях е тук сега.
- Хващам се на бас, че никога досега не си имала монарх за съсед.
Джулия се изсмя.
- Къде всъщност си живяла?
- На различни места в Чикаго.
- Цял живот?
- Почти. - Джулия извърна поглед встрани. - Ще ида да направя кафе. За теб капучино, нали?
Джулия беше царица на дискретното изместване на темата. Тя никога не отказваше да отговори на въпрос, но даваше най-общ отговор, без подробности, и бързаше на свой ред да зададе въпрос, насочвайки най-невинно разговора в друга посока. Но тъкмо с това си умение тя бе привлякла вниманието на Кейт, бе предизвикала подозрението ѝ.
Понякога Джулия просто си намираше претекст да излезе от стаята.
- Да, едно капучино би ми дошло добре.
Кейт гледаше навън към двора на двореца, към алеите, покрити с бежов чакъл, които се виеха под тунел от борове и кестени. В двора имаше паркирани десетина коли, почти всички тъмносини аудита. Вместо регистрационни номера имаха две диагонални ивици, синя и оранжева, без каквито и да било букви, цифри или други отличителни знаци. Най- близо до козирката пред входа беше паркиран един древен ролс-ройс, величествен и блестящ в синята си боя, отговаряща по цвят на всички останали. Или по-скоро беше обратното? На регистрационната си табела вместо номер ролс- ройсът имаше корона.
Кралски особи. Светът им беше доста различен от този на обикновените богаташи.
Няколко души в униформи на люксембургската гвардия се шляеха в задния двор, недалеч от групичка в различни униформи - сигурно бяха италианците. Малко встрани бяха застанали мъже в черни костюми - вероятно охрана, защото изглеждаха по-съсредоточени от униформените.
Кейт чу скърцането на чакъла под лачените обувки на високия мъж, който крачеше през двора, облечен в парадна куртка с лъскави пагони. Люксембургските военни застанаха мирно и отдадоха чест, но мъжът невъзмутимо продължи пътя си, без дори да ги погледне.
Италианците не му отдадоха чест, но се поизправиха, престанаха да разговарят и го изпратиха с поглед, докато мина под козирката на главния вход. Токовете му изтракаха по дървената настилка, предназначена да поглъща звука от копитата на конете.