Тя отнася едното куфарче до стаята на момчетата и хвърля в него панталони и ризи, чорапи и бельо за три дни. Взема тоалетния несесер от съседната баня и пъха вътре четките им и пастата за зъби. Грабва походната аптечка от шкафа под мивката. Малките деца не минават без рани, където и да са, а европейските люлки и катерушки са далеч по-зле обезопасени от американските. Кейт отдавна се е отказала да търси анкерпласт и антисептичен крем по аптеките на Белгия и Германия, Италия и Испания. Вече разчитат на собствени запаси.
Оттам минава през спалнята си и влиза в гардеробната. Разгъва поставката за багаж и слага куфара върху нея; с автоматизирани движения добавя в него своите неща; същевременно мозъкът ѝ скача от едно нещо на друго, нямащи връзка с облеклото или багажа. По нейни собствени изчисления е стягала куфари четирийсет и три пъти само през последните две години, откакто живеят в Европа. А колко ли пъти в някогашния ѝ живот, преди раждането на децата? Сигурно стотици.
Кейт приключва с багажа на автопилот. Преди да отпътуват, ще се сети за нещата, които е забравила: зарядното устройство за телефона, книгите, които чете сега на момчетата, паспортите им. Винаги остава по нещо, когато подрежда багажа разсеяна, както сега. Ето защо тя не затваря ципа на куфара - за да добави всичко, за което тепърва ще се сети.
Не знае за колко време заминават. Може да се окаже, че изобщо не е преценила нужния багаж. Или ще ѝ трябва за една нощ, или за три, или за две седмици, или за месец. Или завинаги.
Но това не е уговорката, която имат с Декстър. Уговорката е, ако някой ги издири и открие, да вземат багаж за три дни - лесен за пренасяне, небиещ на очи с обема си, все едно за кратък излет до близко място. Ако пък им се наложи да отсъстват много по-дълго, винаги могат да си набавят каквото им е нужно. Поне пари имат достатъчно. С които могат да си купят поле за маневриране някъде другаде, когато му дойде времето. Ако се окаже, че тъкмо това им липсва в Париж, тук и сега - поле за маневриране.
Кейт взема второто куфарче на колелца и го помъква към другата страна на гардеробната, към другата стойка за багаж. Тази на Декстър.
Куфарите са част от комплект. Кейт никога не е предполагала, че един ден ще се окаже собственик на комплект куфари и пътни чанти, общо десет парчета, всичките от една серия.
Тя стои в дългия елегантен коридор. По покритите с тапети стени се редуват снимки на децата ѝ, каращи ски във Френските Алпи или къпещи се на средиземноморски плаж, или в лодки по каналите на Амстердам и Брюж, във Ватикана или на Айфеловата кула, в зоологическата градина на Барселона и в лунапарка на Копенхаген, на детската площадка в Кенсингтън Гардънс. Всички врати от Двете страни на коридора са широко отворени, и към стаите, където допускат гости, и към стаите, където влизат само те; от различни абажури под всевъзможни ъгли струи светлина.
Кейт въздъхва. Никак не ѝ се ще да напуска Париж. Иска да си остане тук, да живее в този град. Иска на въпроса: „Откъде сте?“, децата ѝ да отговарят: „От Париж.“
За това ѝ е нужно само нещичко малко по-различно на място, което да изпълни живота ѝ. Поредно преместване на Бали, Тасмания или Миконос не ѝ върши работа. Проблемът е-проблемът винаги е бил и ще бъде-вътре в нея. Той се корени някъде в далечното ѝ минало, когато взе съдбов- ното решение да бъде тази, която беше някога...
... взе го в колежа...
В този момент ѝ хрумва нещо и тя тръгва със забързана крачка по коридора.
11
Кейт гледаше втренчено екрана на компютъра пред себе си. Отвън се беше свечерило, спуснала се бе мъгла, през която прозираха размазани светлини. Мрачен електрифициран импресионизъм.
Седнали на пода с кръстосани крачета, Джейк и Бен си играеха тихичко. Кейт вдигна ръце от клавиатурата и въздъхна.
- Мамо, какво има?
Кейт погледна надолу към Джейк - големите му очи бяха ококорени и гледаха загрижено под невинното гладко челце.
- Не откривам това, което търся.
- О! - обади се Бен. - Искаш ли да си играем?
Кейт бе прекарала еквивалента на пълна работна седмица в търсене на престъпници, които биха могли да са Бил и Джулия. И не бе открила нищо.
- Да. - Тя затвори капака на лаптопа и от шпионин се превърна отново в майка. - Да, искам.
Звънецът на сушилнята издрънча точно когато Кейт бе разрязала наполовина един домат. Тя разсеяно остави половинките върху парче домакинска хартия. След десет минути сгъване на пране доматеният сок се бе стекъл върху хартията, разливайки се по нея, подобно на тъмночервени пипала, които се протягаха във всички страни, сграбчваха съзнанието ѝ и я дърпаха обратно към онази хотелска стая в Ню Йорк с проснатия на пода мъж; от кратера в черепа му беше изтекла локва кръв и бе попила в тъканта на светлия мокет, образувайки фигурки, много подобни на тези от доматения сок върху домакинската хартия.