Ето защо трябваше разговорът да е автентичен. А за още по-правдоподобно - за пред Джулия, Декстър и нея самата - тя измисли наистина да остави ключовете и телефона си на барплота у дома, уж, че ги е забравила в бързината.
- Bonjour. Декстър Мур.
- Здрасти - каза Кейт. - Аз съм. Заключих се. Може ли да минеш да ми отвориш?
- Господи, Кат!
Тя знаеше, че Декстър ще се вбеси; това също беше част от сценария. Той бе излязъл за работа в седем сутринта. Щял да има напрегнат ден, важен ден, който тя неслучайно бе избрала, за да приведе плана си в изпълнение. За да може той да се ядоса и тя да му каже: „Не ми вгорчавай живота, Декстър!“, и да завърти очи към Джулия, вдигнала показалец, с който я молеше за още мъъъничко търпение, и после да се оттегли в спалнята за гости, за да си довърши разговора, да се скара на спокойствие със съпруга си.
Кейт хвърли бърз, но внимателен поглед наоколо, не пропускайки нищо в спалнята. Леглото беше оправено старателно, но не перфектно; от четирите възглавници една беше вдлъбната - онзи, който бе спал на нея, бе забравил да я разбухне.
- Забравих си ключовете, без да искам - каза тя, - а ти се държиш, сякаш нарочно съм ти извъртяла номер.
На нощното шкафче до използваната възглавница имаше книга с меки корици. Банална пасторална картина, име на жена и дълго, усукано заглавие, под което пишеше „роман“. Някой тук четеше женски романи.
Чаша с вода. Кутия с хартиени кърпички. Балсам за устни.
Джулия спеше в стаята за гости.
- Тъкмо излизах - каза Декстър. - Имам среща.
Бюрото беше малко и подредено. Лаптопът беше затворен, наоколо не бяха разхвърляни документи в насипно състояние, ако не се брояха два плика, адресирани до някаква улица в Лимпертсберг, където се помещаваше нещо, наречено УПМ Лтд. Последните три букви означаваха „дружество с ограничена отговорност“. Току-що бе открила фирмата на Уилям П. Маклийн.
Отстрани имаше и шкафче с чекмеджета, но ако Джулия я свареше да бърка в него, нямаше какво обяснение да ѝ даде.
Периферното устройство към лаптопа беше голямо и сложно - скенер, копирна машина и принтер в едно. На бюрото имаше малка купчинка визитни картички. Кей измъкна кърпичка и я уви около пръста си, за да ги прерови, без да докосва хартията. Една от картичките беше от тенис клуб; Джулия не играеше тенис. Кейт я вдигна с кърпичката и я плъзна в джоба си.
- Разбирам, Декс, и още веднъж съжалявам!
Отиде до нощното шкафче; там Джулия не можеше да я види. С помощта на кърпичката вдигна флакона с балсам за устни и го пусна в джоба си при задигнатата визитна картичка.
Междувременно Кейт се питаше дали бракът на Джулия с Бил е пред разпадане, или Джулия страда от безсъние, или просто е настинала и не иска да безпокои мъжа си нощем.
Или ставаше дума за нещо далеч по-необичайно.
- Декстър не може да дойде веднага - каза Кейт. - Има някаква среща, така че не е нужно да се връщаме преди един.
- Добре! - извика Джулия от банята, където си оправяше грима.
Кейт вече я познаваше достатъчно: Джулия беше от онези, които не излизат от къщи, ако не изглеждат перфектно.
Неусетно краката ѝ я отнесоха към прозорците, които гледаха към двореца. На пилона нямаше знаме; височайшият обитател отсъстваше. По двора не се виждаха коли. До задната порта стоеше един-единствен гвардеец с отегчен вид и пушка на рамо. Да, този прозорец си го биваше като огнева позиция.
Но най-важното предимство на апартамента - и Кейт прекрасно знаеше това - бе възможността за бързо бягство. Както при банковите обири и извънбрачните връзки самият акт беше лесната част; трудното бе измъкването.
- Е, да тръгваме?
Бяха решили да си прекарат времето до обед в някой мол.
- Тръгваме.
Кейт натисна незабелязано едно копче на часовника си и се дръпна от прозореца, гледащ към Рю дьо л’О, после двете напуснаха апартамента, слязоха с асансьора до подземния гараж, качиха се в мерцедеса на Джулия и се озоваха на съвсем друга улица - Рю дю Сент’Еспри, намираща се на няколко пресечки от двореца. След петдесетина метра тясната павирана „Сент’Еспри“ правеше зрелищен завой под прав ъгъл, тръгваше право нагоре по хълма и не след дълго стигаше до също толкова тясна павирана уличка, наречена Рю Ларж. Тя се изкачваше стръмно и минаваше под някаква средновековна арка, преди на свой ред да свърши до Рю Сижфроа, която след секунди се вливаше в главно шосе №1, по което скоро щяха да се появят разклонения във всички посоки на света: към Германия или Франция, към летището или към провинцията.