Кейт погледна часовника си: от прозореца в спалнята на Джулия до свободата се стигаше за не повече от две минути.
Бяха чужденци, пребиваващи в страната под фалшиво име, и си бяха наели жилище на две крачки от мястото, където гъмжеше от потенциални мишени, при това с пряка видимост от високо и великолепни възможности за бягство.
Кейт знаеше, че всичко това са само косвени улики. Може би дори не ги подозираше истински. Може би си бе внушила, че ги подозира, като претекст да се рови в живота им. Да си намира занимание. Каквото и да било занимание.
Трудно ѝ беше да прави разлика между равнищата на неправдоподобност на разните сценарии, плуващи в мътното блато на въображението ѝ. От една страна, изглеждаше малко вероятно - едва ли не абсурдно - двойка наемни убийци да бъдат изпратени до Люксембург, за да ликвидират някого. По този въпрос две мнения нямаше. Но пък, от друга страна, Кейт не можеше да измисли рационално обяснение на факта, че двама души бяха наели под фалшива самоличност апартамент, предоставящ идеална възможност за атентати срещу важни персони.
Други възможни сценарии се въртяха около хипотезата за бягство от закона. Но нима тези двамата имаха вид на бегълци?
Оставаше и най-лошият възможен сценарий: дали „Бил“ и „Джулия“ не бяха дошли в Люксембург специално заради Кейт?
Само една възможна нишка от миналото би могла да води към настоящето, пресичайки пет години от живота ѝ и цялата ширина на Атлантическия океан, за да я дръпне назад, да се увие около шията ѝ и да я удуши.
През цялото това време Кейт знаеше, че историята с Едуардо Торес не е приключила. Имаше незаличени следи, въпроси без отговори, улики. Освен това досега никой не бе открил съкровището на Торес, възлизащо според слуховете на десетки милиони долари. Смяташе се, че парите са в тайни сметки някъде в европейските банки.
И ето че Кейт, ненавършила още четирийсет пенсионерка, внезапно бе решила да се пресели в световната столица на тайните банкови сметки.
Подозрително отвсякъде.
Но същото можеше да се каже и за Бил и Джулия. Трябваше да рови по-надълбоко.
12
Ръмеше леко или се стелеше мокра мъгла, или нещо друго, както и да му беше името, съставено от микроскопични частици вода, твърде незначителни, за да бъдат наречени дъжд.
Чистачките бяха пуснати на най-бавната скорост. Интервалът между два замаха беше три секунди, през което време предното стъкло се замъгляваше, ставаше почти непрогледно, и изведнъж - жжжьт! - беше отново прозрачно.
Двигателят работеше, фаровете светеха, радиото беше настроено на френска станция. На Кейт ѝ бе трудно да следи нишката на предаването за литература, но като цяло темата беше Бодлер. Освен ако не казваха beau de I 'aire, нещо като „красива атмосфера“. Което всъщност, ако човек се замисли, си беше точно обратното на Бодлер.
На седалката до нея беше поставена визитка на ортопед, специалист по деформации на стъпалото. Ако я попитаха, можеше да каже, че има записан час. Да излъже, че има шип в петата, който обикновено нямаше външни признаци, видими с просто око. И така, тя седеше на сухо и топло в колата си, опитвайки се да учи френски чрез осмоза по радиото, докато слушаше разпалени учени да водят някакъв неразбираем, но очевидно траен спор за Бодлер - кои бяха страните? какви бяха поводите?, - а тя чакаше да почне следващото предаване, както винаги точно на половинка час. Тогава би трябвало да е и нейният уж уговорен преглед при ортопеда.
Не, щеше да каже тя, изобщо не е знаела, че офисът на Бил се намира тук. И откъде би могла да знае? Беше запомнила наизуст адреса от пликовете, които бе зърнала на бюрото в дома им.
Каменните къщи бяха долепени една до друга и имаха нещо като градинки отпред, миниатюрни тревни площи, тук-там по някой храст. Самите сгради бяха сиви, бежови или тъмночервени, тротоарите застлани със сив бетон, уличното платно - с черен асфалт. Преминаващите коли бяха в различни оттенъци на сиво, сребристо и понякога черно, небето - подгизнало мръсносиво. Пейзажът беше лишен от цвят град, вечно мокър от дъжд, проектиран и построен в тон с противното време.
Кейт седеше вече близо час в колата. Оставаха още три часа, преди да станеше време да взема децата от училище. Три часа, през които никой нямаше да я знае какво върши, къде или - ей богу! - защо го върши.