Можеше да убива хора.
Но едно от нещата, за които явно не я биваше, бе да отвори тази ключалка, а не искаше да пилее времето си със загубени каузи.
Затова пристъпи към другата врата - онази, без отличителни знаци. Без табелка, без изтривалка. Протегна ръка към перваза над касата и прокара бавно пръст по дължината му, търсейки ключа към видимо празния апартамент. Уви, ключ нямаше.
Застана неподвижно няколко секунди, като се ослушваше за шумове вътре.
Нищо.
Залови се за работа - спокойно, но без да губи време; ключалката беше от лесните. След трийсетина секунди серийно произвежданият механизъм тихо прещрака и вратата се отвори.
Кейт се озова в голяма прашна и празна стая с един прозорец. Отвори го и се надвеси навън. Както бе очаквала, отстрани се виждаха прозорците на офиса на Бил. По ширината на сградата в основата на всички прозорци минаваше тесен перваз. Можеше да го направи, нямаше да ѝ е за пръв път. Тя си пое дъх и излезе навън през прозореца.
Застанала на двайсетсантиметровия перваз, Кейт се притискаше с лице към фасадата, три етажа над улицата.
Ситуацията предполагаше множество и различни неприятни изненади. Едната беше някой да я види през стената от увивни растения, която отделяше сградата от съседната, затова трябваше да действа бързо.
Друга беше да падне и да умре, затова трябваше да действа внимателно.
Кейт пристъпваше, местейки странично краката си, всеки път по няколко сантиметра, притиснала лице до мократа мазилка.
Зад себе си, някъде долу, долови шум. Извърна глава твърде бързо и непредпазливо, с което одра бузата си в стената. Шумът идваше от клоните на едно дърво, които се триеха от вятъра в покрива на паркирана кола.
Струваше ѝ се, че бузата ѝ кърви, но нямаше как да провери. Не можеше да вдигне ръка до лицето си, без да загуби равновесие.
Продължи да пристъпва напред, бавно и равномерно, по няколко сантиметра на крачка, като пазеше равновесие... още няколко сантиметра... и още няколко... докато стигна целта - перваза под прозореца на Бил.
Спря, за да си поеме дъх преди следващата задача.
Беше уплашена, но страхът ѝ действаше успокояващо, като странното удоволствие от разтриване на разтегнат мускул, с което човек не постига нищо повече от това да си напомни, че го боли.
Тук ѝ беше мястото, тук горе, на този перваз. Това беше нещото, което сега липсваше в живота ѝ.
Тя извади миниатюрната плоска отвертка от джоба си. Прекара я полека по дължината на уплътнението на прозореца, докато напипа езика на затварящия механизъм.
Спря за момент, пое си дъх и лекичко дръпна отвертката нагоре.
Езикът не щракна.
Тя пробва пак, този път още по-леко.
Отново нищо.
Кейт се молеше, заповядваше си да не изпада в паника, макар че всеки в нейната ситуация би се паникьосал. Още по-бавно прекара тънката остра глава на инструмента между рамката и касата на прозореца; беше се упражнявала да го прави върху прозореца на собствения си апартамент, обикновено късно нощем, когато никой не я гледаше. Нужни ѝ бяха двайсетина минути върху перваза на дванайсет метра над павираната алея, но накрая откри начин да подхване езика с отвертката, като завърти лекичко главата ѝ, така че не просто да освободи езика, а да отвори прозореца докрай върху страничните му панти, вместо само да го открехне върху хоризонталните.
Механизмът беше като на собствения ѝ прозорец, всичките бяха едни и същи.
И тя се бе упражнявала. Редно беше да стане.
Трябваше да стане.
Тя опита отново - бавно, полека, полека... щрак.
Кейт натисна с коляно стъклото откъм страната на дръжката и прозорецът бавно се отвори навътре. Коленичи върху перваза, като се държеше за вътрешния ръб на стената. Спря за миг, после скочи с главата напред в стаята, смекчавайки падането си с длани, и се претърколи настрани върху пода от големи полирани мраморни плочи - като навсякъде в Люксембург.
Остана неподвижно, вдишвайки дълбоко, опитвайки се да забави бесните удари на сърцето си. Очаквала бе пулсът ѝ да се ускори, но това беше прекалено. Отдавна не помнеше да се е чувствала така.
Не биваше да пристъпва към работа в състояние на паника; не желаеше да направи някоя глупава грешка. Затвори очи и остана неподвижна, легнала на пода, като се молеше на тялото си да се успокои.
После се изправи и се огледа.
В далечния ъгъл на помещението имаше велоергоме- тър, поставен пред неголям телевизор; имаше и лежанка за фитнес, плюс набор от гирички и щанги върху гумен тепих.