- И кога ще стане всичко това? - Тя наистина трябваше да смени темата; всичко друго, но не и сегашната ѝ работа, възможностите ѝ за кариера, бъдещето ѝ като професионалист. Искаше да се скрие зад думите.
- Ами... - Въздишката му прозвуча фалшиво като на слаб актьор, надценил способностите си. - Там е работата, че...
И замлъкна. Това беше един от малкото лоши навици на Декстър - принуждаваше я да му задава въпроси, вместо просто да ѝ каже онова, което знаеше, че очаква да научи.
- Е?
- Колкото се може по-скоро - призна неохотно той, сякаш очакваше избухването ѝ.
- Тоест?
- До края на месеца трябва да сме се преместили. А междувременно може да ми се наложи да пътувам един-два пъти до там. Например сега в понеделник.
Катрин зяпна от изумление. Всичко се случваше не просто изневиделица, но и с шеметна скорост. Мозъкът ѝ работеше на пълни обороти, питаше се как би могла да си подаде оставката с такова кратко предизвестие. Нямаше да е лесно. Щеше да предизвика съмнения.
- Знам, знам - каза Декстър. - Всичко стана много бързо. Но как да изпуснем такива пари? Искат се жертви. Пък и каква жертва е това да трябва да се преместим в Европа колкото се може по-скоро? Виж и това.
Той бръкна в джоба на сакото си и разгъна лист хартия за принтер, като го приглади с длан върху барплота. Приличаше на електронна таблица, а отгоре имаше надпис: БЮДЖЕТ ЗА ЛЮКСЕМБУРГ.
- Може да се каже, че и моментът е подходящ - продължаваше Декстър някак гузно, вместо просто да обясни защо се налага това бързане. Щеше да мине време, преди Катрин да узнае истинската причина. - Защото сега е още лятна ваканция и ще се пренесем в Люксембург тъкмо навреме за новата учебна година.
- Която ще бъде... къде?
- В частно английско училище. - Декстър имаше готов отговор за всичко. Та той си беше подготвил цяла таблица с разбивки, за бога! Какъв романтик... - За което плаща клиентът.
- И училището е добро?
- Би могло да се допусне, че в световната столица на частното банкиране, в най-богатия град на планетата, все ще се намери поне едно прилично училище. Или две.
- Не е нужно да ме иронизираш. Зададох ти един-два маловажни въпроса, отнасящи се до образованието на децата ни и до това къде ще живеем. Нали разбираш, дреболии.
- Извинявай.
Катрин остави Декстър да се гърчи няколко секунди под гневния ѝ поглед, после отново го подхвана:
- И колко време ще живеем в Люксембург?
- Договорът е за една година. С опция за още една, при увеличено възнаграждение.
Погледът ѝ пробяга по таблицата, намери сумата под линия: нетни спестявания близо двеста хиляди годишно... Евро? Долари? Каквото и да беше, не звучеше зле.
- И после какво? - попита тя, въодушевена от цифрите.
Катрин отдавна се беше примирила, че винаги ще си остане бедна. Изведнъж се оказа, че и на това му се вижда краят.
- Кой знае?
- Доста неубедителен отговор.
Декстър заобиколи разпадащия се кухненски барплот и я обгърна с ръце откъм гърба, рязко сменяйки тона и темата на разговора.
- Това е положението, Кат - каза той. - Не е така, както си го представяхме, но... това е положението.
Всъщност той открай време си мечтаеше именно за това: да започнат нов живот в чужбина. И двамата имаха усещането, че са пропуснали важни неща от живота, затрупани от работа и обстоятелства, които не им позволиха да се отдадат на безгрижието на младостта. Вече наближаваха четирийсет, но не спираха тайничко да копнеят един ден да наваксат пропуснатото; все още се надяваха, че това е възможно. Или поне никога не признаваха, че е невъзможно.
- Ще се справим - каза тихо той, докосвайки с устни шията ѝ.
Тя остави ножа. Сбогом на оръжията. И не за пръв път.
Бяха обсъждали тази тема, обикновено късно вечер на бутилка вино. И то сериозно, доколкото беше възможно в нощните часове и опиянението. И неизменно бяха стигали до заключението, че ако преместването в друга държава може и да е трудно, то сбогуването с Вашингтон е най- лесното нещо на света.
- Но защо точно в Люксембург? - попита го тя.
Далечните земи, които си бе представяла, бяха все места като Прованс или Умбрия, Лондон или Париж, може би Прага или Будапеща, дори Истанбул. Романтични. Места, където те - като всеки нормален човек по света - да искат да живеят. Докато Люксембург не беше в този списък, нито в техния, нито на когото и да било. Никой нормален човек не си мечтае да живее в Люксембург.
- А случайно да знаеш - попита тя - на какъв език говорят в този Люксембург?
- На люксембургски. Немски диалект, примесен с френски думи.
- Това не може да е истина.