Тя гледа познатото лице, което ѝ отвръща с оптимистичния поглед на абсолвентите от колежа и победоносна поза, предназначена да остане за поколенията.
Възможните обяснения бомбардират Кейт, обстрелватя като картечен огън, за който няма прикритие, но тя иска да се скрие, поне докато огънят отслабне, преди да подаде глава за глътка въздух.
Кейт долавя някакво движение в дневната, но бързо разбира, че това е самата тя, малък кичур коса от главата ѝ се отразява в огледалото на отсрещната стена, парченце от нея се движи, отделено от останалото, което не се вижда. Тя се изправя, отнася тежкия албум обратно към незабележимото му място на рафта насред стаята, в която живее семейството ѝ, насред семейния ѝ живот. Най-добрите скривалища са не там, където мястото е най-закрито, а там, където последно се търси.
Сега, когато разполага с тази нова информация, когато албумът на випуска на Бил ѝ е издал тайната си и когато си дава сметка за новата реалност, тя се чувства тотално предадена. Но наред с това усеща новите възможности, които ѝ се предлагат. Новите врати, отварящи се пред нея. Тя не знае какво се крие зад тези врати, но вижда светлината, която струи изпод тях.
Това променя всичко.
13
Кейт беше ядосана на Декстър. Цял час му бе нужен, за да увеличи скоростта на круиз контрола на 160 км/час от фабрично зададените 130, за които имаше поставена червена резка на спидометъра. Но дори и сега, когато се движеха със сто и шейсет километра в час по главното шосе А8, повечето автомобили ги задминаваха.
Беше ядосана и на децата отзад, които се оплакваха от тъпия филм на портативния дивиди плейър, който на всичко отгоре падаше, когато Декстър вземеше по-рязко някой завой, и ги караше да пищят от уплаха.
Но най-много я беше яд на самата нея. Терзаеше се от мисълта за всичките грешки, които бе допуснала. Отпечатъкът от обувката ѝ в калта; калните ѝ следи върху прашния под в празния апартамент до офиса; влажните следи от подметките ѝ върху чистите плочи в офиса на Бил. Космите, които бе оставила върху леглото му, върху възглавницата му, отпечатъкът от тялото ѝ - всичко това крещеше да бъде открито, изследвано, анализирано за ДНК. Какви ли още идиотски грешки бе направила?
На всичко отгоре бе одрала лицето си и на бузата си имаше безформено петно в малинов цвят. Това не беше трудно за обясняване пред Декстър - лека злополука в гаража, когато бе разтоварвала провизии, - но си оставаше подозрително. Да не говорим, че беше признак на глупост и невнимание.
Беше се държала като някакъв скапан аматьор.
Освен това на стълбището се бе засякла с двама съседи, ако не се брои старицата, мадам Дюпюи. Лесни за откриване свидетели, от които нямаше къде да избяга.
Кейт наблюдаваше германския ландшафт, който се носеше назад покрай прозорците на колата. Долината на Заар, с внушителните бизнес паркове от стъкло и стомана, извисяващи се насред гъстите гори; магазините за битова техника и автокъщите от двете страни на аутобана; високите фабрични комини, складовете и пътищата, водещи към тях, които се събираха на вечно задръстени кръстовища.
Това беше най-заплетената мисия в цялата ѝ кариера. Но нима кариерата ѝ не беше приключила? Нима преди три месеца Кейт не бе подала оставка?
Ротенбург об дер Таубер, скован от студ - къщички с кръстосани гредореди и прясно боядисани фасади, дантелени завески, бирарии, колбасарски магазинчета, огромен коледен базар, средновековни укрепления, каменни стени с бойници и сводести порти. Поредният приказен сюжет, поредната оживяла пощенска картичка. Поредната каменна кула на кметство за изкачване, чудесно забавление за малки момченца. Стъпалата - двеста? триста? - на извитото, стесняващо се нагоре каменно стълбище бяха неравни и протрити. Най-горе едноок касиер без униформа събираше такса за вход. Децата гледаха вдлъбнатината на липсващото око изумени, очаровани.
Изведнъж се озоваха навън, върху тясно като корниз балконче, под поривите на режещия вятър, високо над градския площад и улиците, водещи радиално към крепостните стени, зад които се простираха хълмовете и горите на Бавария. Декстър свали наушниците на червената си карирана шапка, подплатена със заешка кожа, която Кейт му бе подарила за една Коледа преди пет години.
Тя погледна надолу към сергиите на площада, между които щъкаха туристи с плетени или филцови шапки, абсурдно лесни мишени.
Но ако семейство Маклийн бяха наемни убийци, какво следваше от това? С какво беше отговорна тя за тях? Та това не беше неин проблем. Те не бяха тръгнали да убиват нито нея, нито Декстър. Какво я засягаше тогава кои са?