Кейт бръкна във вътрешния джоб на туиденото си сако и му подаде снимката, направена в онзи парижки нощен бар, сякаш преди цяла вечност, а всъщност преди месец и половина.
Хейдън ѝ хвърли бегъл поглед, после я мушна в джоба си. Не искаше някой да го види, че е застанал насред музея и вместо картини разглежда някаква си снимка.
- На гърба има телефонен номер.
- С предплатена карта?
- Точно така.
Кейт усети как се изчервява в очакване на предстоящата критика. Но по изчервяването ѝ Хейдън разбра, че вече до- статъчно се е самонаказала за това, че използва домашния си телефон да поиска тази среща, и не сметна за необходимо да повдига отново въпроса.
- Знаеш ли кои са? - попита Кейт.
- Трябва ли да знам?
- Помислих си, че са от нашите.
- Не са.
Семейството с малките деца - французи - вече бяха в съседната зала. В следващата, на петдесетина метра по-нататък, някакъв мъж с балтон стоеше сам, с гръб към Кейт. Беше дори с шапка, кафяво борсалино. На закрито, в музей.
- Сигурен ли си? - попита Кейт.
- Доколкото изобщо е възможно човек да е сигурен в нещо.
Кейт не беше докрай убедена, но за момента не можеше да направи нищо по въпроса.
- Мъжът вдясно е съпругът ми. - Говореше съвсем тихо, но внимаваше да не шепне. Шепотът привличаше внимание. - Този вляво се представя за Бил Маклийн, валутен търговец от Чикаго, който сега живее в Люксембург.
Двамата отново закрачиха през поредната осветена зала от южната страна на музея. Стъпките им отекваха под погледите на светци, ангели и мъченици.
- И смяташ, че не е този, за когото се представя?
- Именно.
Хейдън мина покрай друг Рубенс, „Падението на прокълнатите“. Кейт вдигна поглед към платното, изпълнено с неописуеми сцени на ужас.
- Жената пък минава за негова съпруга. Джулия, малко по-млада от Бил. Интериорна дизайнерка, също от Чикаго.
Хейдън се спря и се загледа в „Жертвоприношението на Исаак“. Авраам се готвеше да убие единствения си син, закрил с ръка очите на момчето, сякаш за да го предпази от неизбежната му съдба. Но един ангел бе пристигнал тъкмо навреме и бе сграбчил стареца за китката. Ножът беше във въздуха, в състояние на свободно падане, но изглеждаше все така заплашителен.
- Ще ми кажеш ли какво мислиш? - попита Хейдън.
Кейт продължаваше да разглежда огромното платно на
Рембранд, цялата гама от чувства, изписани по лицето на стария Авраам, ужаса и скръбта, но също и облекчението.
- И двамата не са тези хора, за които се представят - каза тя. - Нито като имена, нито като професия.
Кейт извърна поглед от картината към Хейдън точно в момента, когато мъжът с балтона се мярна в рамката на вратата, докато минаваше през съседната зала; за миг зърна профила му, но не беше достатъчно...
- Е? - подкани я Хейдън. - Кои са тогава? Каква е твоята теория? Какво търсим?
- Мисля - каза тя, колкото се може по-тихо, - че се готвят да ликвидират някого.
Хейдън повдигна вежди.
- Знам, че звучи неправдоподобно.
- Но?
- Но живеят през улицата срещу двореца на монарха, с идеален изглед към множество незащитени зони. А охраната там е просто жалка. Ако търсиш перфектното място да убиеш някого, това е то. Ако си намислил да ликвидираш някоя ВИП персона - президент, министър-председател, - не би могъл да мечтаеш за по-подходяща позиция.
- Може ли да е съвпадение?
- Може, разбира се. Апартаментът им сам по себе си е много хубав. Но те разполагат и с оръжие. Поне единият от двамата.
- Откъде знаеш?
- Виждала съм го.
- И аз имам оръжие. Предполагам, ти също. А не се готвим да убиваме когото и да било.
Кейт го изгледа така, сякаш искаше да каже: с кого се будалкаш?
- Така ли е, или греша?
- Хайде, стига. Знаеш какво искам да кажа.
- Е, добре - отстъпи той. - Съгласен съм, оръжието поражда известни подозрения. Но има стотици причини човек да притежава оръжие...
- Американец в Европа?
- ... и само една от тях е, ако подготвя убийство.
- Да, но много малко от тези причини са добри.
Хейдън вдигна рамене и направи гримаса като човек, който има мнение по въпроса, но би предпочел да го запази за себе си.
- А какво ще кажеш за фалшивите им имена? - настоя Кейт.
- Моля те! Кой в днешно време се представя с истинското си име?
- Нормалните банкери, когато се преместват в Люксембург, например. - Кейт губеше търпение; Хейдън не беше готов да допусне дори теоретичната възможност онези хора да са убийци. - Аз самата съм познавала доста наемни убийци през живота си.