- Аз също.
- Тогава знаеш, че те действат тъкмо по този начин, това им е почеркът.
Във всеки случай по този начин бе действал екипът от мъж и жена, наети от Кейт за ликвидирането на един салвадорски генерал. Бяха избрали къща до плажа в съседство с мястото, където знаеха, че рано или късно ще се появи генералът: една вила в Барбадос, собственост на основния му доставчик на оръжие. Наложи се екипът да чака цели два месеца, през които събираха тен и усъвършенстваха уменията си по голф; дори се научиха да карат сърф.
Накрая една вечер, тъкмо когато генералът и домакинът му си пийваха в педантично поддържаната градина, жената провря дулото на карабината си през прозореца на банята на наетата къща и произведе доста лесен изстрел от триста метра - със същата лекота би могла да улучи целта и от двойно, и от тройно по-голямо разстояние. Генералът се беше излегнал на един шезлонг с бутилка бира в ръка; на челото му се появи широка кръгла дупка. Междувременно вторият човек от екипа беше запалил колата в гаража, а частният самолет ги чакаше на пистата в източната част на острова, на трийсет минути от мястото на инцидента.
С крайчеца на окото си Кейт поглеждаше към съседната зала. Мъжът отново се мярна за миг в полезрението ѝ.
- А знаеш ли какво стана в Париж? Една вечер, беше късно, ни нападнаха някакви хулигани на улицата и той ги отблъсна. Поведението му беше твърде... и аз не знам...
- Професионално?
- Да.
- Хубаво, да кажем, че си права. Ако наистина са убийци, кой е мишената?
- Нямам представа. Но в онзи дворец по всяко време се мотаят всякакви ВИП персони.
- Това не е кой знае колко конкретно, не мислиш ли?
Кейт поклати глава.
- Виж, аз просто... как да го кажа... не смятам, че е много реалистично някой да е наел екип от убийци, мъж и жена, за... откога започна тази история?
- Преди три месеца.
- Три месеца със сляпата надежда, че все някога ще им се удаде да вземат на мушка еди-кого си. Колкото и да ти се струва недостатъчна охраната на този дворец, аз съм убеден, че за четирийсет и осем часа може да бъде подсилена сериозно.
Тя забеляза, че мъжът в съседната зала се е приближил към тях.
- Съжалявам - продължи Хейдън. - Съгласен съм, че тези образи изглеждат донякъде съмнителни. Но мисля, че си разчела неправилно ситуацията. Те не са убийци.
Изведнъж Кейт разбра, че той, разбира се, е прав. Не можеше да повярва, че е вложила толкова много енергия в такава налудничава теория, в един сценарий, който не почиваше на каквито и да било факти. Беше се държала като пълна идиотка.
А какво тогава правеха семейство Маклийн в Люксембург? С усилие на волята Кейт изтласка нещо в дъното на съзнанието си, в един отдалечен, тъмен ъгъл, който отдавна се опитваше да забрави, но рядко успяваше.
- И ако ми позволиш да те попитам...
- Да?
- Какво те засяга теб всичко това?
Кейт не се сещаше какво да отговори освен истината, която нямаше как да си признае: страхуваше се, че онези двамата преследват нея заради фиаското с Торес.
- Съветвам те просто да се откажеш - продължи Хейдън.
Тя се извърна към него и видя предупредителния му поглед.
- Защо?
- Защото онова, което ще откриеш, може и да не ти хареса.
Кейт се взираше в лицето му за още нещо, но той не ѝ го даваше. А и тя нямаше как да го попита, без да му обясни причината за интереса си.
- Длъжна съм да го направя.
Хейдън я гледаше въпросително, но тя мълчеше.
- Е, добре. - Той бръкна в джоба си, извади снимката и ѝ я подаде. - Съжалявам. Не мога да ти помогна. Сигурно разбираш.
Кейт бе очаквала това. Хейдън беше важен човек в Европа; не можеше да си позволи да се лута из задънени улици.
Мъжът с борсалиното се появи в друга съседна зала, все така с гръб към тях. Кейт направи няколко крачки встрани, опитвайки се да смени ъгъла и да види лицето му.
- За колко време си в Мюнхен?
Двамата преминаха в следващата зала, заобикаляйки френското семейство и пазача, който се беше прилепил към него като частен бодигард. Хейдън се спря пред друг Рембранд. Кейт се отеда; от непознатия с борсалиното нямаше следа. И изведнъж го видя в съседната зала.
- Тръгваме си вдругиден - каза тя. - Ще се отбием за един ден в Бамберг и от там право у дома. В Люксембург.
- Бамберг е прекрасно градче. Много ще ти хареса. Но...
Тя се обърна с лице към него.
- Какво?
- Вместо това би могла да отскочиш до Берлин. Да се срещнеш с един човек.
Мъжът се прокрадваше все по-близо до тях, сякаш се опитваше да подслушва разговора им.