Кейт привлече вниманието на Хейдън и посочи с очи съседната зала. Той разбра и ѝ кимна. С няколко бързи крачки се плъзна до стената, подметките му сякаш не стъпваха по пода и цялото му тяло се движеше в перфектен ритъм. Докато стоеше неподвижно срещу Кейт, с контешките си дрехи и безупречна прическа, Хейдън приличаше на всеки друг мъж на средна възраст. Но в походката му, в жеста, с който ѝ бе посочил картината, се долавяше и нещо друго, някаква стаена енергия; беше като скрита пружина, навита докрай под спокойната повърхност. А сега, когато се бе впуснал в действие, беше забележително ловък и пъргав. Той се шмугна в съседната зала, а Кейт изтича до отсрещната.
Там нямаше никой. Кейт погледна вляво и вдясно по дългата галерия, от едната страна с прозорци, от другата със зали, скрити от погледа.
Никой.
Тя закрачи напред. Когато стигна до следващата галерия, видя Хейдън, който крачеше през съседната, по-голяма. Двамата се движеха успоредно напред, зала по зала, в преследване на мъжа.
Но мъжът беше изчезнал.
Кейт ускори крачка, до ушите ѝ достигаше глъчка на френски ученици, някъде далеч се мярна балтон, който се шмугваше през врата; японците гледаха уплашено профучаващия Хейдън, но балтонът беше изчезнал. Кейт вече тичаше, но от мъжа нямаше и следа; коридорът свърши, после тя се озова на горната площадка на някакво стълбище, зави зад първия ъгъл и погледна надолу...
Ето го - с два скока взе последните няколко стъпала до долната площадка и зави зад ъгъла.
Кейт и Хейдън се затичаха надолу по стълбите, един от пазачите извика подире им: Halt!, но те продължиха, слязоха до фоайето и се заковаха на място задъхани.
Намираха се в огромното помещение, което Кейт бе видяла празно на идване, но сега то беше претъпкано с човешки тела, изсипани от десетки автобуси - стотици хора с палта и шапки, купуващи билети или тълпящи се на гардероба, седнали по пейките или стоящи прави.
Кейт опипваше с поглед множеството, като бавно пристъпваше напред. Хейдън правеше същото, но в обратната посока. Прекосиха двата срещуположни края на фоайето, пълно с пенсионирани германци с карирани палта, шаечни панталони и прилични на овче руно шалове, гръмогласни, лъхащи на бира, със зачервени от студа бузи и разрошени редки косици.
Отвъд тълпата тя отново зърна нещо и припряно си за- проправя път през човешката гмеж - Bitte, bitte!, - докато стигна до стъклената входна врата, но мъжът с разветия балтон и кафявото борсалино беше вече на отсрещния край на площада, пред него закова кола и той се мушна на задната седалка откъм страната на шофьора, все така извърнал лице встрани.
Докато колата потегляше, шофьорът погледна за миг към музея, преди да насочи вниманието си напред, към уличното платно на Терезиенщрасе. Беше жена с големи слънчеви очила.
Разстоянието беше близо стотина метра, светлината бе слаба, но на Кейт ѝ се стори, че жената зад волана е Джулия.
- Струва ми се, че трябва да идем - каза Кейт. - Кога друг път ще дойдем толкова далеч на изток? - Разхождаха се в Енглишер Гартен. Беше започнало да се смрачава и пейзажът беше сиво-кафяв; сложна дантела от оголели клони се очертаваше на притъмнялото небе. - Иначе ще трябва да летим. Но ако трябва да бъдем откровени, едва ли някога ще си купим четири самолетни билета за Берлин.
- Но защо тогава не включихме Берлин в първоначалния маршрут? - попита основателно Декстър.
Замръзналата трева хруптеше под краката им. Момчетата оглеждаха земята за жълъди, с които тъпчеха джобовете си. Бяха си обявили негласно състезание.
- Не бях разгледала картата на цяла Германия.
- В понеделник трябва да работя.
- Но можеш да си свършиш работата и от Берлин, нали?
Декстър се направи, че не забелязва възражението ѝ.
- А и децата ще загубят още два учебни дни. Знаеш, че не обичам да отсъстват.
Слязоха в някаква долчинка, после отново се заизкачва- ха нагоре. Кейт се хлъзгаше по мократа шума.
- Знам - каза тя. - Съгласна съм. Но това все пак не е училище, а забавачка.
- За Бен. Но Джейк е в предучилищна група.
Кейт го изгледа ядовито. Нима Декстър си мислеше, че тя не знае в какво учебно заведение ходи детето ѝ? Помъчи се да игнорира ехидната му забележка; едно скарване тъкмо сега щеше да провали плановете ѝ. Тя отвърна с колкото се може по-равен тон:
- Знам. - Дъхът ѝ излизаше на бели облачета в студения сух въздух. - Но нали тъкмо затова искахме да живеем в Европа. Заради нас и заради децата. За да ходим навсякъде, да видим всичко. Ами тогава хайде да идем да видим Берлин. Джейк може да се прибере при букварите си в сряда.