Кейт съзнаваше, че от морална гледна точка позицията ѝ не е особено издържана. Не ѝ се искаше да се защитава, да се преструва, че прави това заради децата, а не заради себе си. Защото имаше нужда да го направи. Или просто го искаше. Това беше тъкмо онова ужасно чувство, от което се бе надявала да избяга, напускайки Фирмата. Лъжата, заради която бе захвърлила кариерата си на боклука.
Минаха покрай едно замръзнало езерце. Бреговете му бяха укрепени с обли камъни, наведени клони опираха върху тънката ледена коричка.
Декстър обгърна Кейт с ръка, докато се наслаждаваха на тази жива зимна картина. Раменете им се потъркаха едно в друго, за да се стоплят.
- Хубаво - каза той, - да идем до Берлин.
Кейт накара децата да позират за снимка на Чекпойнт Чарли, точно пред надписа „Вue напускате американския сектор“ на Фридрихщрасе. Кенеди беше стоял там през 63-та, преди да произнесе знаменитата си реч „Аз съм берлинчанин“ малко по-надолу, пред кметството в Шьонеберг. После, през 87-а, застанал до Бранденбургската врата, Рейгън бе призовал Горбачов да „събори тази стена“.
Американците обичаха да произнасят бомбастични речи в Берлин. Кейт също спази традицията с една разпалена версия на класическото „Ако не започнете да се държите прилично още сега, в тази минута...“ Вероятно виновен за всичко е шоколадът, обяви тя. Едно възможно решение би било никога повече да не им се купува шоколад, докато са живи.
Очите им се разшириха от ужас; Бен се разплака. Накрая Кейт омекна, отстъпи, както обикновено с вариация на тема „Не че го искам, затова не ме принуждавайте да го направя.“
Децата бързо се окопитиха, както винаги. Тя ги пусна да се лутат из лабиринта от бетонни блокове, съставляващи Мемориала на жертвите на Холокоста, хиляди огромни късове, издигащи се нагоре и спадащи като вълни.
- Ако стигнете до тротоар - извика тя след тях, - веднага се спирате!
Децата нямаха представа що за място е това, нито пък тя можеше да им обясни.
Декстър се беше върнал в хотела, при кафето и безжичната интернет връзка. Изведнъж някакъв непознат застана до нея.
- Имате нещо за мен - каза на английски той.
За свое изумление Кейт позна шофьора, който ги бе взел с таксито от франкфуртското летище през първия им ден в Европа. Онзи, когото бе помислила за надрусан с амфета- мини. Хейдън още я държеше под око, след всичките тези години. Може би през цялото време я бе наблюдавал. Но като се замислеше, това не би трябвало да я учудва.
Тя кимна на мъжа - знак, че го е познала, и той отвърна на кимването ѝ. Кейт бръкна в джоба си и му подаде запечатано найлоново пликче с балсама за устни и визитната картичка на тенис клуба, които бе задигнала от апартамента на семейство Маклийн.
- Утре по същото време на северния ъгъл на Колвиц- плац.
От петдесетина метра се чу гласът на Бен:
- Хееей, мамо!
Кейт погледна към редицата сиви блокове; синът ѝ беше като джудженце до огромния бетонен къс. Махна му с високо вдигната ръка.
- Добре - каза тя, като се обърна към мъжа, но той вече бе изчезнал.
Беше ѝ все така приятно да изпълнява тази мисия в Берлин, дори да се окажеше, че „мисията“ е била единствено във въображението ѝ. Може би тъкмо това бе липсвало в живота ѝ, затова се бе чувствала толкова отегчена, безполезна и нещастна.
Но каква мисия искаше всъщност? Може би не такава, която да включва оръжия, тайни самоличности, пароли и смъртна заплаха. Може би собственото ѝ семейство би могло да стане нейна мисия, може би си струваше да гледа на своите деца като на работа, като на проблем, който трябва да бъде решен. Нищо не ѝ пречеше да направи живота си по-добър, един хубав, нормален живот, да помага на синовете си за домашните им и да овладее изкуството на френската кулинария.
Но най-напред трябваше да узнае кои са Джулия и Бил.
При входа към детската площадка на Колвицплац Кейт се спря.
- Отивам за кафе - каза тя на Декстър. - Ти искаш ли нещо?
- Не, благодаря.
Тя пресече улицата, влезе в едно бистро и седна далеч от прозореца. От кухнята излезе изморена сервитьорка, помъкнала отрупан с чинии поднос към ъгловото сепаре, където я чакаше шумна компания. Входната врата отново се отвори и мъжът влезе. Седна на масата срещу Кейт.
Този път тя го огледа - около трийсетгодишен, с рядка къса брада, карирана каубойска риза, дънки, маратонки и вълнена шуба. Неразличим от който и да било хипстьр от Остин до Бруклин и от Орегон до Мейн. Глобализация - хората бяха станали взаимозаменяеми. Всеки можеше да е всеки и да прави всичко. А това влюбено в ню уейв, гълтащо хапчета, брадато оръфляче беше шпионин.