- Нямам много време - каза тя.
- Добре. Виждам, че си водиш антураж.
Сервитьорката профуча покрай тях, без да ги погледне.
- Е? - подкани го Кейт.
- Онези двамата се казват Крейг Малой и Сюзан Пого- новски.
- Погоновски?
- Да. Полско име. Израснала е в Бъфало, щата Ню Йорк. А този Малой е от едно градче край Филаделфия.
Сервитьорката се спря и при тях, стиснала под мишница няколко менюта. Кейт си поръча кафе за навън. Мъжът не поиска нищо.
- Женени ли са? - попита Кейт.
- Хм. Не, не са.
- И кои са?
- Случаят е интересен - каза той, като се надвеси през масата, самодоволно усмихнат.
В този момент някой на голямата маса привърши с разказването на вица си и всички избухнаха в гръмогласен смях. Чу се трясък от халби върху дърво. Малката камионетка за зареждане на магазини, която досега бе работила на празен ход отвън до бордюра, даде газ и потегли; в настъпилата тишина всеки звук се чуваше много по-отчетливо. Цвърченето на тигани от кухнята, когато сервитьорката отвори междинната врата, понесла купа с пържени картофи. Звънкият смях от училищния двор зад ъгъла. Крясъкът на по-големия ѝ син на детската площадка през улицата, докато се изкачваше по катерушката.
Когато шумовете утихнаха, мъжът каза:
- Те са от ФБР.
Кейт се вкамени. Долната ѝ челюст увисна, сякаш я удари гръм.
ФБР? Опита се да смели информацията, но я връхлетя вихрушка от безумни мисли. Гледаше през прозореца на бистрото как децата ѝ си играеха на площадката, а Декстър ги наблюдаваше, седнал на една пейка с гръб към нея и с лице към бледото слънце.
- Още по-интересното е - продължи мъжът, - че са командировани.
Кейт се взря в него с недоумение.
- Към едно звено за специални операции.
Тя повдигна вежди.
- В Интерпол.
15
Кейт отиде пеша до пазара на Плас Гийом, който се провеждаше всяка сряда: цветарки и зарзаватчии, месари и пекари, продавачи на риба и фургони, в които се въртяха грилове с пилета. Дребничък французин рекламираше гръмо- гласно алпийските си сирена. Белгиец предлагаше единствено лук и чесън. Имаше щанд за домашно приготвена паста, друг за горски гъби, трети за маслини. Някаква безумно бъбрива жена хвалеше своите специалитети от Бретан; двойка напомпани червендалести австрийци, незнаещи думица френски, камо ли английски, продаваха пушени месаотТирол.
Тя се нареди на зъзнещата опашка за печени пилета, унесена в размисъл. Добрата новина - ако изобщо имаше такава - бе, че не полудява. Тъй нареченото „семейство Маклийн“ действително се оказаха федерални агенти. Но какво целяха? Човекът на Хейдън в Берлин не разполагаше с допълнителна информация, нито беше в състояние да получи такава, без да предизвика подозрения. Кейт не можеше да спори с него. Всъщност можеше и го направи, но без успех.
Подобно на мнозина други от братството в Лангли, Кейт изпитваше дълбоко презрение към обитателите на Хувър Билдинг. Тази взаимна омраза между шпиони и ченгета беше почти изцяло ирационална, породена от съображения за политическа целесъобразност от страна на хората, поставени да ръководят двете агенции, които си нямаха вза- имно доверие, ритаха се по кокалчетата, надпреварваха се да се харесат на поредния татко в голямата бяла къща на Пенсилвания Авеню.
Но независимо дали Кейт уважаваше ФБР или не, агентите му бяха в Люксембург. Защо?
Едва ли това имаше нещо общо с нея. Може би преследваха беглец от закона - убиец, терорист. Някой, притежаващ тайна банкова сметка в Люксембург за милиони - милиарди? - евро, които можеха да се теглят само и лично от него. Рано или късно той щеше да се появи, за да си ги поиска. Ето какво правеха Бил и Джулия в Европа: чакаха лошия, за да го арестуват.
Или може би разследваха схема за пране на пари от трафик на оръжие или дрога, при която приходите се превъртаха през анонимните перални на люксембургските банки? Може би наблюдаваха куриерите, минаващи през хлабавия митнически контрол на чистото, подредено люксембургско летище, помъкнали куфарчета с долари, събирани по гетата на Щатите, от там пренесени до централите на латиноамериканските наркокартели, за да бъдат прехвърлени в по-големи куфари, които се предаваха на багаж с полетите на „Ер Франс“ или „Луфтханза“ от Рио де Жанейро или Буенос Ай- рес до Париж или Франкфурт с прекачване за Люксембург. На връщане куриерите носеха в джоба си единствено банкови чекове. Така че агентите на ФБР бяха тук, за да следят процеса, да си водят записки и да подготвят обвинението.