Кейт поиска едно пиле и картофки, запечени в мазнината, която капеше от шишовете.
Но защо точно Люксембург? Защо ФБР бе дало под наем агентите си на Интерпол, за да бъдат изпратени във Великото херцогство?
Разбира се, не биваше да забравя и Декстър. Какво ли можеше да е направил? Какво правеше той в Люксембург? Може би беше присвоил пари от свой клиент. Може би в този момент се канеше да проникне в някоя корпоративна база данни, за да купува акции въз основа на открадната вътрешна информация.
Или...
Кейт пъхна термоизолирания плик с пилето и картофите в пазарската си чанта. От много време насам не използваше еднократни торбички.
Или какво? Ами то беше повече от очевидно: Интерпол най-после бе по следите ѝ. От мига, в който се качи на етажа на Торес в „Уолдорф“ - не, от мига, в който пристигна на Юниън Стейшън във Вашингтон и плати в брой билета си с Амтрак за Ню Йорк, - тя бе живяла със съзнанието за възможните последици. Беше си казала, че няма как да не ѝ се случат, и то тъкмо когато най-малко очаква.
Пазарската чанта на Кейт бе доказателство за усилията ѝ да си купи нормалност - букет кали, франзела, плодове, зеленчуци, а сега и пилето с картофи. Беше се натоварила здраво.
Щеше да избягва Джулия, да не я допуска в личното си пространство. Като дългосрочно решение не струваше - по-скоро би могло да постигне обратния ефект. Но това беше нещото, от което се нуждаеше сега наред с цветята за трапезарията и готвенето като упражнение за проясняване на ума.
От пазарния площад Кейт свърна в една улица с автомо- билно движение; внезапно по тротоара срещу нея се зададоха тълпа монахини. Може би бяха поне двайсет, всичките до една възрастни. Кейт се запита къде ли отглеждаха младите послушнички, защо ги криеха от света като разсад в оранжерия.
Кейт слезе от бордюра на платното, отстъпвайки тротоара на престарелите Божии служителки. Тръгна по паважа. В дълбоките фуги между паветата течаха миниатюрни рекички, лилипутска система от канали, някаква умалена Холандия.
Водещата монахиня я погледна през малките си очилца с телени рамки.
- Merci, madame - каза тихо тя.
Докато Кейт се разминаваше с останалите, всяка повтори същото, поглеждайки я за миг в очите; хор от Merci, madame я изпроводи надолу по улицата.
Монахините отминаха и скоро се изгубиха от погледа ѝ. Улицата зад нея беше пуста и Кейт се зачуди дали изобщо ги бе срещнала, или бяха плод на въображението ѝ. Но остатъците от набожността им още витаеха във въздуха, задушавайки я с чувство на вина.
Кейт отново седеше в подземието на фитнес центъра, но сетивата ѝ бяха парализирани, неспособни да обръщат внимание на заобикалящата я глъч. Някъде наблизо приглушено иззвъня телефон, затиснат в дебрите на нечия спортна чанта. По средата на второто иззвъняване Кейт внезапно се сети, че това е новият ѝ еднократен апарат, който никога преди не бе чувала да звъни.
Вдигна чантата на коленете си.
- Извинете - каза, потършува вътре, излезе от кафенето и застана на стълбищната площадка. - Ало?
- Ало.
- Един момент, трябва да... - Тя се изкачи до горната площадка и подмина мъжката съблекалня. -... намеря спокойно място.
Вече беше отвън, на студа, под падащия здрач на Северна Европа, в четири и петнайсет следобед.
- Значи онези са от ФБР - каза Кейт.
За да задоволи любопитството си, тя отново се бе свързала със студентската канцелария на Чикагския университет, после и с декана, който неохотно ѝ бе дал стария адрес на родителите на Уилям П. Маклийн, и след няколко позвънявания ги бе открила във Вермонт, попадайки на Луиза Маклийн, която ѝ каза, че преди двайсет години - през първото лято след завършване на колежа - нейният син Бил, движейки се с мотопед под наем по коварния крайбрежен път на Чинкуе Тере, загубил контрол и се забил в каменната стена, отделяща пътното платно от пропастта. Веспата се спряла в стената, превръщайки се в купчина смачкано желязо, но Бил излетял като изстрелян от катапулт в шейсет- метровата бездна.
Бил Маклийн бе умрял през юли 1991 година.
- Да - каза Хейдън. - Чух това.
- Трябва да разбера какво правят тук - каза Кейт.
- Защо? След като вече знаеш, че не са престъпници, не е нужно да се тревожиш за... хм, скъпоценностите си. Нито пък се канят да ликвидират някого в двореца, предизвиквайки задръстване на улицата ти. Какво те засягат?
В този момент Кейт си даде сметка, че разследва семейство Маклийн като претекст да не разследва собствения си съпруг. Беше си измислила външен враг, с когото да се бори, а това, както можеше да потвърди всеки политик, е далеч по-лесно, отколкото да се изправиш лице в лице с врага отвътре.