- Засягат ме, защото се навират в живота ми - отвърна тя.
Хейдън не отговори, Кейт също замълча, явно и двамата не искаха да водят повече този разговор. Който бе започнал с въпроса на Хейдън: „Имаш ли какво да криеш от тях?“
- Е, добре - каза той. - Познавам един човек, с когото можеш да разговаряш. В Женева е. Казва се Кайл.
Женева. Хейдън започна да ѝ обяснява как да се свърже с Кайл, но съзнанието на Кейт беше блокирало на възможните сценарии, които биха ѝ позволили да се метне на самолета за Швейцария.
Това беше рутинно упражнение в предишния ѝ живот - да излъже, че е на конференция в Атланта, а всъщност да отскочи до Мексико Сити или Сантяго. По онова време обаче тя имаше цяла торба с извинения, по онова време нейната работа, а не тази на Декстър беше напрегната и непредвидима. Но пък поне бе имала свободата да пътува докъдето си иска и когато си иска.
- Аз...
Кейт не довърши изречението си, а именно, че може би щяха да са ѝ нужни седмици, за да се добере до Женева. Изведнъж ѝ стана мъчно за личната свобода, с която бе разполагала в предишния си живот. Макар тогава да не ѝ бе изглеждало така.
- Да? - подкани я Хейдън.
- А не може ли в Париж? Или Брюксел? Или Бон? - Все градове, до които можеше да отиде и да се върне за един ден, при това с децата. Можеше да каже на Декстър, че са имали нужда да се поразведрят.
- Човекът, който ти трябва, е в Женева.
- Но няма как да стигна до Женева! - Не се бе чувствала толкова унижена от детството си, когато за нищо на света не можеше да признае пред приятелките си, че довечера няма как да излезе, понеже трябва да се грижи за родителите си, да сменя катетъра на баща си и да почиства декубиталните рани по гърба на майка си. Унижението да си зависим, да не можеш да вземеш самостоятелно решение. - Поне не веднага.
- Графикът с ангажиментите ти си е твоя работа.
- Има ли възможност да се свържа с него по електронен път?
- Има, разбира се. За което е нужно той само да те познава, да ти има доверие, а ти да му гарантираш, че връзката е защитена. Но понеже не отговаряш и на трите условия, то отговорът е: не.
- Ясно. А сега имам един малко странен въпрос: въз- можно ли е да са тук заради мен?
- Не.
Кейт почака, но той не каза нищо повече.
- Откъде си сигурен?
- Ако някой се интересуваше от теб, това щяхме да сме ние -рече Хейдън. - По-точно аз.
На другата сутрин тя закара Декстър на летището, за да наеме кола за еднодневното си пътуване до Брюксел. Той се върна вкъщи за вечеря, но беше разсеян, напрегнат, по-от- чужден от всякога. Едва се включваше в разговора на масата или може би просто бе отвикнал да вечеря със семейството си.
Когато едно от децата извика за четвърти път: „Тате?“, а той не отговори, Кейт хвърли вилицата и стана от масата. Разбираше, че мъжът ѝ трябва да работи, че се налага да пътува. Но не и да отсъства дори когато присъства.
Тя се подпря на барплота, за да се овладее. Погледът ѝ попадна върху изтривалката за крака до входната врата. Встрани от нея имаше масичка, върху която оставяха поща, ключове, мобилните си телефони и дребни монети в една купичка; а малко по-нататък - килимче, където събуваха обувките си, и големи, и малки.
Обувките на Декстър бяха кални. При това много - по подметките му имаше спечена кал, бомбетата бяха в кафяви пръски. Вярно, че цял ден беше валяло тихо и напоително, но Кейт не можеше да си представи, че центърът на Брюксел е бил покрит с кал, през която Декстър е трябвало да гази, за да стигне до офисите на банките.
Тя гледаше втренчено обувките му, като се насилваше да не го подозира. Беше си обещала, още навремето, че след като се оженят, ще остави настрана всякакви подозрения.
Но всеки човек си имаше тайни. Това бе част от човешката природа - да пазиш своите тайни и да се мъчиш да узнаеш чуждите. Срамни фетиши и низки страсти, позорни поражения и пирови победи, унизителен егоизъм и отблъскваща нехуманност. Ужасните човешки помисли и деяния, най-страшните житейски падения.
Като това да влезеш в един нюйоркски хотел и да извършиш хладнокръвно убийство.
Кейт не откъсваше очи от обувките на Декстър. От това, че на семейство Маклийн не им беше чиста работата, не следваше, че собственият ѝ съпруг е вода ненапита.
В съзнанието ѝ изплува една сцена отпреди три години във Вашингтон. Беше люта зима. Тя подтичваше по улицата за среща в МВФ, като се ругаеше наум, че не е поръчала служебна кола. От едно такси пред Военния клуб слязоха хора и Кейт се втурна да го хване, но някакъв човек се появи изневиделица на бордюра и я изпревари. Тя се закова на място и завъртя глава във всички посоки, оглеждайки се за друго такси. Този студен фронт бе нахлул съвсем неочаквано.