- Може ли да говоря с децата? - попита той.
Няколко ехидни забележки бяха на върха на езика ѝ. Но тя не изрече нито една от тях. Защото беше бясна не на Декстър, а на самата себе си. Може би той не я лъжеше, може би никога не я бе лъгал.
Кейт постави телефонната слушалка на барплота и се отдалечи от нея, сякаш миришеше лошо.
- Бен! - извика тя. -Джейк! Баща ви е на телефона!
Бен изтича при нея.
- Мамо, но на мен ми се ака! - Беше изпаднал в паника. - Може ли първо да акам?
Тя знаеше защо се заяжда - защото утре беше Денят на благодарността, а нямаше за какво да е благодарна.
Кейт лежеше по гръб на дивана и прехвърляше каналите: италиански телевизионни игри, испански футболни мачове, мрачни английски драми, безкраен асортимент от предавания на френски и немски. Децата най-после бяха заспали след дълъг безплоден разговор за отсъствието на Декстър: Бен и Джейк мрънкаха, а Кейт правеше усилия - и то героични според нея - да потисне ирационалното си желание да го съди и да му окаже някаква задочна подкрепа. Опитваше се да проявява разбиране към децата и съпруга си, като си напомняше, че това предполага разбиране и към самата нея.
Навън се чу смях, някакви тийнейджъри си тръгваха от бара на една пряка от тях и пронизителните им писъци отекваха по павираната улица. Стори ѝ се, че чува отделни фрази на английски. Представи си ги: шестнайсет-седемнайсетгодишни хлапета, преселили се да живеят в чужда страна, пушещи „Марлборо Лайт“ и пиещи разни странни смеси от водка и „Ред Бул“, докато почнеха да повръщат във входовете на жилищните сгради около бара. Чистачките португалки идваха на другата сутрин и първата им работа бе да измъкнат кофа и парцал от портиерната и да почистят повърнатото.
Не, Декстър не беше виновен за гнева ѝ. Всички решения, които я бяха докарали дотук, си бяха нейни. Включително решението никога за нищо да не го подозира.
Тя гледаше разсеяно трепкащия екран. По един от холандските канали предаваха американски филм от средата на осемдесетте. Прическите и дрехите, колите и мебелите, дори осветлението - всичко изглеждаше точно както си беше. Изумително бе колко много информация може да се почерпи от един-единствен кадър.
Кейт не можеше повече да пренебрегва подозренията си към Декстър. Даваше си сметка, че досега беше правила тъкмо това - беше ги пренебрегвала.
Освен това не желаеше да се конфронтира с него и да му иска обяснения. Декстър не беше толкова глупав, че да се оплете в някоя тъпа, неправдоподобна лъжа. Един разпит не би постигнал нищо повече от това да му разкрие подозренията ѝ. С въпроси нямаше да стигне до истината. Ако той имаше желание да ѝ каже всичко, щеше вече да ѝ го е казал. А не беше.
Кейт знаеше какво следва да направи. Но най-напред трябваше Декстър да се прибере у дома. След което да отпътува отново.
- Здрасти, семейство! - извика Декстър от входната врата. В ръката си държеше бутилка шампанско.
- Тате!
Момчетата се затичаха към антрето, размахвайки ръце и крака като герои от някакъв комикс, метнаха се върху баща си и го задушиха в прегръдки. Кейт ги беше оставила на масата в трапезарията, застлана с вестници, с два нови комплекта водни бои, четки и цяла редица чашки с вода. Темата беше: Нещата, които искам да правя на следващата екскурзия. Като пример им бе нарисувала алпийска сценка, с която зададе тона за ревизиране на коледните планове на семейството. Тъй да се каже, с един куршум - два заека. На свой ред децата се включиха със свои версии на снежни пейзажи, които Кейт залепи върху вратата на хладилника. , Долна манипулаторка“, нарече се мислено тя - едно доста точно описание.
- Това за какво е? - Кейт посочи бутилката в ръката на Декстър с острието на кухненския нож, който държеше. Златистото фолио блестеше, по студената повърхност бяха избили капки влага.
- Тате, ела да видиш какво нарисувах!
- Минутка, Джейк. - Той се обърна към Кейт. - Имаме повод да празнуваме. Днес съм изкарал - сме изкарали - двайсет хиляди евро.
- Какво?! Чудесно! Как? - С усилие на волята Кейт си наложи да преглътне хапливата забележка, която напираше на върха на езика ѝ. Но подозрението я глождеше отвътре.
- Спомняш ли си онези деривати, за които ти бях споменал?
- Не. Дори не знам какво означава това.