- Разбира се - отвърна Кейт.
Клеър погледна часовника си.
- Скоро ще стане време за обяд. Но Джулз яде всичко, нали така, миличка?
- Да, мамо.
- Браво, моето момиче.
Клеър се усмихна на Кейт - уморено, но искрено. Вдигна по-малкото си дете на ръце и тръгна към колата, към болницата, към едно изпитание, от което Кейт най-много се боеше: в опасност беше здравето на детето и майката трябваше да действа бързо, в чужда държава, на чужд език, сама.
Кейт винаги се беше смятала за силна жена. Но досега никога не ѝ бе хрумвало, че навсякъде има силни жени, които водят прозаично съществуване, без да им се налага да носят оръжие, да се справят с отчаяни мъже в периферията на военни конфликти в Третия свят, а просто са в състояние, когато се наложи, невъзмутимо да откарат детето си в болница в чужда държава. Далеч от майките, братята и сестрите си, далеч от съученици и колеги. Някъде, където можеха да разчитат единствено на себе си за всичко.
На другия ден Кейт излезе на тясната павирана уличка, понесла поредната книжна торба с подарък, украсена с панделка, към поредния рожден ден в наета зала за детски празненства в някакъв минимол, някъде в белгийската провинция.
- О, боже! - Беше Джулия, застанала на пътя ѝ, в компанията на възрастен мъж. - Как си? - Тя се наведе напред и я целуна по двете бузи.
- Здравей, Джулия, извинявай, че не ти върнах обажданията, просто...
Джулия великодушно махна с ръка.
- Слушай, Кейт, това е баща ми, Лестър.
- По-скоро Лес.
- Татко, това е Кейт. Една от най-добрите ми приятелки.
- Приятно ми е - каза Лес.
Кейт огледа мъжа, като си мислеше за цялата неправдоподобност на срещата им.
- Толкова ми е приятно.
Въпросният Лес беше в стандартната униформа на американски пенсионер: памучен панталон, риза за голф, меки, удобни обувки и ватирана фланела с емблемата на бейзбо- лен клуб - избродирана с копринен конец фигура, замахваща със стика, очевидно спомен от фирмен семинар в някой закътан курортен хотел, някъде към края на деветдесетте. Точно така би се дегизирал някой висш служител на право- охранителна агенция, за да изглежда леко различен от това, което е.
- На гости, а? - попита Кейт. - Откъде идвате?
- От Америка! Казах си, че е време да го видя и аз този „бург“ на моята Джулия. Симпатичен градец е.
Кейт зяпна от наглостта, с която той избегна въпроса ѝ.
- Седмицата след Деня на благодарността едва ли е най-доброто време за посещения на роднини - отбеляза сухо тя.'
Лестър се усмихна.
- Какво дати кажа? Аз съм неконвенционален.
- Слушай, Кейт - сграбчи я Джулия за ръката. - Какво ще правиш довечера? Дали двамата с Декстър не бихте могли да вечеряте с нас?
Очите на Кейт се разшириха, мозъкът ѝ трескаво търсеше извинение, за да откаже поканата, когато си даде сметка, че това би било невероятна глупост от нейна страна.
- Да, разбира се.
- Тате!
- Ей, Джейк, как си, моето момче?
- Тате, виж какво направих!
Джейк вдигна към лицето му няколко парченца картон, части от разглобени кутии от мюсли, които бе слепил, защипал с телбод и закрепил с тиксо към срязани наполовина бутилки от минерална вода. Кейт специално му бе събирала материали за целта, вместо да ги изхвърли за рециклиране. Имаше колекция и от парченца плат - самотни чорапи, долнища на стари анцузи - за друг проект. Беше намерила готварски рецепти, в които отделни операции можеха да се изпълняват от деца: белене и рязане на ябълки за щрудел, начукване на месо за шницел. Започнала бе да се отнася към заниманията на момчетата като към свое пълноценно занимание, а не като към нещо, което ѝ пречеше да си върши другата работа.
- Страхотно - каза Декстър, като разглеждаше странна- та конструкция. - Какво е това?
- Робот! - Сякаш само идиот не би се сетил.
- Разбира се. Страхотен е - каза Декстър и се обърна към Кейт. - Значи бащата на Джулия ѝ е на гости? И ти си намерила бавачка за децата?
- Да, до няколко минути ще е тук. Срещата ни е в седем в ресторанта. Ще бъдат само Джулия и баща ѝ. Бил не може да дойде. Или не иска.
- Ами добре. - Декстър си погледна часовника, като извъртя припряно китката си, за да види циферблата. - И така, какво искате да правим, деца? Татко си е у дома за малко и сега можем да играем на каквото си поискаме, така че казвайте.
- Лего!
Декстър изглеждаше неспокоен, раздразнителен, обзет от фалшива еуфория. Сякаш бе взел нещо. Дали не се друсаше? Само това оставаше.
- Окей! Щом искате лего, да почваме! - Той отвори вратата на килера и грабна кутията с инструменти. - Едното от чекмеджетата на скрина се е разхлабило - обясни той, без някой да го е питал.