Тя стоеше неподвижно, сякаш краката ѝ се бяха сраснали със земята.
- Помислих, че съм си забравил зарядното. - Той повдигна предмета пред очите ѝ, сякаш за да ѝ докаже, че не го е забравил; в този момент и двамата въздъхнаха от облекчение, макар и по съвсем различни причини.
Кейт се добра някак до предната врата на колата и се строполи на шофьорската седалка. Завъртя с треперещи пръсти ключа на запалването, включи фаровете и натисна копчето за дистанционно отваряне на вратата. Декстър още не бе закопчал колана си, когато тя потегли.
През живота си Кейт бе лъгала толкова много хора, без да ѝ мигне окото, и редовно се бе оказвала на косъм от възможността да я хванат. Но усещането беше много различ- но, когато ѝ се налагаше да лъже собствения си съпруг, а и предметът на лъжите ѝ вече не беше тя, а той. Беше немислимо да се заблуждава, че това е игра, че е нещо различно от самия живот.
- Добре ли си? - попита Декстър.
Тя знаеше, че гласът ѝ ще я издаде, и само кимна.
Стигнаха до летището за десет минути. По пътя Декстър се опита с половин уста да я заговори, но Кейт му отвръщаше с нечленоразделно ръмжене и накрая той се отказа, оставяйки я да се крие зад стената от мълчание.
Завиха по късата дъга на кръговото кръстовище и се озоваха пред малкото спретнато летище. Разстоянието от паркинга до гишетата за регистрация на пътници се вземаше за минута. Рядко се образуваха опашки. При скенерите и паспортния контрол обикновено също беше празно. Разстоянията се измерваха в метри, нямаше ги километричните преходи на „Дълес“ или франкфуртското летище. От вратата на апартамента им до който и да било изход за заминаващи се стигаше за не повече от двайсет минути.
- Благодаря - каза Декстър, целуна я бегло по бузата, усмихна се, отвори вратата и слезе.
Наоколо други мъже слизаха от предните врати на други немски автомобили, събираха си чантите, бъркаха в джобовете си за паспорта и изговаряха - също както Декстър - вариации на тема „Хайде, до скоро!“, докато всеки си мислеше своето.
Кейт излезе от сградата, където живееха, точно в момента, когато телефонът ѝ зазвъня. Отново Джулия Маклийн. За пореден път тя натисна бутона за отказ на повикването.
Тръгна под ръмящия декемврийски дъжд, който, ако беше с един градус по-студен, щеше да е сняг. Мина по собствените си следи от предишната сутрин, когато бе проследила съпруга си през половината град. По същия маршрут, както когато отиваше на курса по френски, до месарницата или до пощата. Същото сутрешно излизане, с което започваха разнообразните ѝ задачи, както подобаваше на грижовна домакиня. Но днес целта му беше съвсем различна.
Тя премина с решителна стъпка през фоайето, без дори да погледне охраната, натисна копчето на асансьора и се изкачи до третия етаж в компанията на двама италиански банкери, които продължиха нагоре за петия. Не знаеше къде би трябвало да се намира вратата на Декстър, но допускаше, че няма да има табелка с името му или каквото и да било обозначение. Почти веднага откри една такава врата към края на осветения с неонови тръби коридор. Още първият ключ, който опита, пасна на бравата, тя го завъртя - съвсем лесно! - и отвори вратата.
Влезе в малко, смътно осветено антре. На метър и нещо пред нея имаше друга врата, а в антрето имаше място за максимум още един човек. Помещението беше предназначено за единично ползване.
На отсрещната стена имаше контролен панел за отключване на вътрешната врата; клавишите му светеха в яркочервено.
На колко комбинации имаше право? След колко грешни опита системата щеше да се самоблокира? След три? Два? Дали можеше да си позволи поне една грешка, преди устройството да подаде сигнал за тревога или да изпрати есемес до мобилния телефон на Декстър, или съобщение до нечия пощенска кутия?
В съзнанието ѝ се завъртя вихрушка от цифри, от идеи за комбинации: датата на сватбата им, рождените дни на децата, неговият собствен рожден ден или може би нейният, на майка му или баща му, домашният телефонен номер от детските му години, всичките тези числа, но в обратен ред, някакъв код със заменяне...?
Единственият начин да влезе бе да отгатне кода. За целта обаче трябваше съпругът ѝ да е пълен дебил.
Беше си вече у дома, когато телефонът ѝ отново иззвъня. Номерът беше непознат - дълъг низ от цифри, сякаш я търсеха от друга държава.
- Bonjour. - Без да знае защо, тя отговори на френски.
- Аз съм.
- А, здрасти.
- Забравил съм си връзката с ключовете. Или още по- лошо: загубил съм я.